Искам...

Понякога ми се иска да продължа да живея в своя илюзорен и въображаем свят, да се опитвам да виждам живота във весели шарки, заобиколен от множество слънца и дъги... Искам да продължа да вярвам в доброто- в щастливото утро, в спокойния ден, в тихата, лека вечер, в приятните сънища и невинните мечти. Искам да продължа да нося надеждата, че всичко ще бъде наред и ще мога да достигна небето, да докосна чистотата на белите облаци, да се почувствам свободна от обкръжението на този злобен и несправедлив свят.



Искам да продължа с детската си вяра за ”принца на белия кон”, която се превърна във вяра за теб, за нас. Искам да знам, че ще бъдем отново „ние”, че ще мечтаем отново заедно, че ще можем да вървим в настоящия и изпълнен с красота ден, хванати за ръце, радвайки се на живота с детски погледи и усмивки... И едновременно- да се гледаме дълбоко в очите, забравяйки за всичко наоколо, за целия свят. Искам отново да бъдем единствени- само аз и ти, без да се интересуваме от преходните неща. Защото ние и любовта ни заслужаваме да бъдем записани във вечността, дори един ден да се забравим, да се подминем по улицата. Всички ние сме преходни, както и живота, който живеем. Но това, което с теб изпитвахме и това, което преживяхме заедно, не може да бъде забравено.



Още ми се иска да не вярвам на тази раздяла. Още не искам да повярвам, че теб те няма. Ти си тук, защото си в сърцето и мислите ми. Ти си в снимката до вратата, в картината на стената, във всяко кътче на мойта стая, във всяка клетка от тялото ми.
А аз... аз наи-вероятно съм обсебена... от теб и любовта, която изпитвам...

Изгубени мисли

Колко странно е как понякога сами си причиняваме болка и сами правим нещастен живота си. Понякога се въплъщаваме в образа на мазохист, превръщайки сами ежедневието си в едно безкрайно мъчение. Понякога си мисля, че всички ние живеем, за да умрем един ден. Оглеждайки се наоколо намираме толкова безсмислие и несправедливост..., обречени сме да страдаме и в страданието си отчаяно търсим малък процеп към щастието, към светлината. Намираме го, а после го губим... самите ние се изгубваме в кръговрата на ненамерения смисъл. И самите ние правим така, че да се лутаме в безкрайно търсене на смисъла.
Ние хората не умеем да ценим това, което имаме, а го оценяваме, едва когато го изгубим. А разберем ли, че притежаваме нещо красиво и неповторимо, го сграбчваме с двете си ръце и стискаме ли, стискаме... с мисълта, че така няма никога да го изпуснем. И То- неповторимото, се изплъзва между пръстите ни също като живака и се разпръсква далеч от нас. Защото с желанието си да бъдем щастливи, забравяме за всичко останало, превръщаме се в егоисти и единственото, което ни интересува, това са собствените ни чувства, които винаги трябва да бъдат удовлетворени.
Забравяме за обикалящия ни свят и понякога сме наистина щастливи. И понякога не забелязваме това. Понякога разбираме, че сме били щастливи, едва когато всичко свърши. Вгледани в мъгливото и навяващо ни тъга минало, ние се стремим да бягаме, така че никога да не се върнем обратно. Миналото се превръща в един лъжлив критерий за това какво трябва да правим, как трябва да живеем и всичко, уж, за да бъдем по-щастливи. Но миналото лъже. Лъжлива е и предствата ни за добро и зло. Защото тя е субективна. И най-странното е, че бягайки от миналото, от спомените си, ние живеем с тях. Сенките от болезнените отминали дни преследват духа ни винаги и навсякъде- може би, за да ни напомнят кои сме ние, за да ни напомнят, че щастието не е вечно и че винаги можем да се върнем там, от където идваме- светът на разбитите мечти и илюзии.
Но ти бягаш. И след всеки провал си мислш, че ставаш по-силен и по-добър. А всъщност, единственото, в което ставаш по-добър- това е в омразата към живота, към несправедливата съдба, към собственото си безсилие. Ставаш по-силен в провалянето на собствените си мечти. Детският ти мироглед отдавна е заслепен и превърнат в поглед на един отчаян песимист, който е сляп за красотата на света. И в своята слепота така и не се научи да се радваш на малките неща, да се радваш на това, което имаш, а не да страдаш за това, което нямаш. Така и не се научи да търсиш щастието си около теб и сега, а не в миналото, в бъдещето и в глупавите си детски мечти... Не, ти никога няма да бъдеш щастлив. Песимизмът отдавна е превърнал живота ти в едно монотонно, тягостно мъчение, а реализмът така и не ти позволи да откриеш сред мрака лъча светлина, от който се нуждаеше. И така... сега Ти живееш, за да умреш... един ден.
А понякога единственото, от което се нуждаеш е любов. Любовта- да бъдеш обичан и да обичаш, да споделиш и да бъдеш забелязан от света. Да знаеш, че някой мисли за теб, че някой се интересува от теб... и е готов на всичко за теб... Любовта, която ти дарява ново зрение и те кара да откриеш непознати и прекрасни кътчета от живота. Любовта, която те прави оптимист и мечтател. Любовта, която те променя.


Любовта, която изгуби...


P.S.: Просто объркани мисли... Нищо конкретно

... тъжно...

Za bacilite v ezika

Eto, 4e pak sum tuk. Za u4udvane napravo... sled poredniq mi izpit, na koito mi se razkaza igrata. s tazi troika po bulgarski i stilistika, "gotiniq" mi profesor me izkara, 4e ne moga da govorq. stranno... I se zamislih za govoreneto "edin prez drug", za nerazbiraneto, za ne4uvaneto...

Moje bi ponqkoga ezikut ne e dostatu4en za razbirane mejdu horata. situaciite, v koito popadam naposleduk me karat da si mislq, 4e horata ponqkoga s ob6t ezik, sqka6 govorqt na 2 suvsem razli4ni. dali za6oto ne se 4uvat, dali za6oto se pravqt 4e ne razbirat ili za6oto naistina govorqt na razli4ni ezici.... ponqkoga ob6uvaneto e napravo nevuzmojno. za sujalenie... ponqkoga govorim edin prez drug i ne iskame dori da se 4uem. moje bi za6oto e po-lesno. a v tezi prazni i nezapulneni prostranstva na ne-4uvane i ne-razbirane se nastanqvat i nepriqtnite problemi- barieri, koito se uveli4avat i se razprostranqvat kato trudno izle4im virus... i su6o kato nastinkata, koqto ne zabelqzvame v na4aloto, a posle si kazvame "6e mine burzo, ot samosebe si", barierite se razrastvat o6e pove4e i preodolqvaneto im stava o6e po-trudno. i dokato se 4udim da posetim li doktor, a v slu4aq- da oburnem li vnimanie na problemite, da pogovorim li..., ve4e e stanalo prekaleno kusno i tunkata stena, koqto izgrajda6 mejdu sebe si i otsre6niq 4ovek... se e prevurnala v dostatu4no debela, za da ne-dopusne tvoq glas da se 4ue, nito da ti pozvoli ti da 4ue6 kakvoto id a bilo ot trugata strana. kato zvukoizolacionna dograma...

i taka govoreneto edin prez drug i ne4uvaneto na drugiq glas produljava s pulna sila, dokato ne stigne do ne-govorene i... krai na edno ob6uvane. i vsi4ko tova ot edin maluk virus, ot edna leka nastinka. tujno, nali?

Импровизираните ми постове за съжаление, започнаха все по-рядко да се появяват на имровизирания ми блог и все по-рядко да ми влизат в главата, каквито и да било идеи.
Може би прекомерният ми престой в библиотеката си е оказал своето въздействие върху вече "изплескалото ми мозъче". Правилно Далчев бе предрекъл за обезличаването на човека в резултат на знанието... хахаха! Не че аз претендирам за знание и не че се смятам за знаеща... И все пак се надявам този отегчителен престой в прашната, зле осветена и объркваща библиотека да ми донесе нещо добро- а именно хубави оценки на изпитите...!

Дай боже! Положението е пълна пръчка, а едновременното учене по 3 предмета заплашва моята личност, т.е. аз, да стане още по-объркана, отколкото е.

А вследствие на тази (п)обърканост блога ще се превърне в извращение на българския език и на човешката мисъл.

Господ да ми е на помощ!