" Той светът си върви и без мене..." / или ода за Великия Смисъл/

Доста мъдра мисъл на моя така уважаван... за съжаление вече бивш съученик- Наско. Неговите изказвания могат да накарат човек да се замисли за някои доста интересни и необясними неща. Защо съм тук? Какъв е смисълът на всичко това? Защо живея?

И понякога в търсенето на този, не знам защо, но адски нужен смисъл, намираме отговори на доста трудни и болни въпроси, казвайки си "аз си харесвам живота", "наистина има смисъл да го живея, мамка му!"... А понякога се губим... Изгубваме се някъде между многобройните въпроси, намерените или ненамерени отговори, някъде из собственото си объркано и заслепено съзнание. Понякога не намираме дори и жалък смисъл да останем, да се борим, замъглени от множествените shit-ове, стоварващи се всеки ден върху празните ни и отчаяни глави. И в следващия момент- щрак- и лампичката светва и изведнъж се появява свещения СМИСЪЛ- Той... или пък Тя... Кой знае?!

Аз май знам! Смисълът- въплътен в лъча светлина, в разцъфналото цвете, в нечия искрена усмивка, в твоя свят, изпълнен с проблеми, мъка, болка, тъга и всякакви такива съсипващи нервите... неща, но и в света, изпълнен с любов, щастие, усмивки и т.н. и т.н. Но погълнати от своя шибан песимизъм или кофти реализъм с привкус на фатализъм..., сме свикнали да скиваме само негативните явления, да се оплакваме и да повтаряме "писна ми", "мамка му", "мразя този мизерен свят" и все такива "приятни изразчета". На хората им е трудно да гледат позитивно и да съзират и малките красиви неща, те са свикнали само да се оплакват. На въпроса "как си" те не могат да отговорят "супер, добре съм", те обикновено казват: "ами уча/ работя", "ами горе-долу", "ами бивам..." или "зле"... Едно такова колебливо изказване с надеждата другите да обърнат внимание, може би да съжаляват за твоя жалък живот... а те пък, от своя страна да те питат "защо", но не че се интересуват. Заеби! На другите не им пука защо си зле, те искат да разберат единствено, за да доставят удоволствие на душичката си с успокоението- "еее, спокоен съм за себе си", "има и по-зле от мен". Наш'та стара българщина или балканщина- не е важно дали аз съм зле- важното е другите да са още по-зле. Нещо такова май беше.

Аз малко се поотнесох от темата... Та смисълът- май всеки може да го намери, стига да го търси. Това е просто игра на глупавото ти въображение, което понякога се ебава с твоето мозъче и те кара да се чудиш дали си добре или започваш да шизофренясваш!

И понякога дали въпбражението или жалкия ти песимисъм, те карат да си задаваш тези смешни и безсмислени въпроси за това защо си тук, бля-бля- бля... И изведнъж стигаш до зверското заключение, че светът може и без теб. Yes! Е т'ва е вече мъдра мисъл! Върха на песимизма, черешката на себеотказването! Е, то като се замислиш... всички ние май сме тук да объркваме този подреден свят, да се ебаваме с него и да го превръщаме в нищо подобно. И пак като се замислиш... важно е кое за теб е света, 'щото за някои може да е красивата природа с птичките и пчеличките, за друг може да е привлекателния хладилник с бирата и пържолите, пък за трети да е стаичката с телевизора, компютъра и телефона. Интересна визия за нашия стар свят, нали? А пък за някои може светът да се събира просто в две очи- като познатите ни изтъркани стихчета и споменчета... И-и-и к'во?! Абе има още надежда за песимистите, и за нас с теб, Бат'Насе- импровизираните "философи" тип psyho!

Пък той светът може да си върви и без мен, и без теб, ама може да върви и с всички нас, за да го правим по различен, по-интересен, да го оцветяваме със своите комични образи. Освен ако не разработваме огромна атомна бомба, ако не сме от "лошите", замислящи пъклени планове за унищожение на света. И какво ще правим... ще вървим заедно с този объркан свят, и ние- също толкова объркани. И така докато можем... Пък той светът да си върви как си иска! Теб к'во те боли?!

За срещите и разделите

Как понякога странно се получават нещата. Просто ей така... Как странно е човек, когото си познавал, с който си споделял всички страхове, болки и щастливи мигове... изведнъж просто всичко свършва. Сякаш нишка, не- а кабел се прекъсва и губиш връзка с другия човек. Намираш заместители, намираш нови "контакти", с които да се свържеш и да откриеш разбиране и подкрепа. И забравяш. Но понякога, подминавайки същия този с прекъснатия кабел, махайки му с ръка, сякаш е просто някакъв познат и никога не сте разменяли повече от две изречения... се замисляш. И започваш да се питаш защо се получи така.

Дали хората се променят или се променят отношенията между тях? Дали има виновни или просто пътищата в един момент се разделят? И в един момент... просто нищо не е същото- не е същият човек, не си същия ти, не са същите отношения... Няма виновни. Има само различни интереси, има различни характери и различни пътища. Понякога нищо не зависи от нас. Понякога нещата се случват просто ей така. Както разделите, така и новите срещи...

Никога не се променяме

I wanna live life, never be cruel,

I wanna live life, be good to you.

I wanna fly, never come down,

And live my life,

And have friends around.

We never change, do we

We never learned to leave,

So I wanna live in a wooden house,

I wanna live life, always be true,

I wanna live life, and be good to you,

I wanna fly, and never come down,

And I live my life, and have friends around.

We never change do we No, no,

We never learned to bleed,

So I wanna live in a wooden house,

Making more friends would be easy.

O I don't have a show to say,

Yes, and I sing of a single day,

We never change do we

We never learned to leave.

So, I wanna live life in a wooden house,

Making more friends would be easy,

I wanna live where the sun comes out.

Coldplay

За по-лесните неща


Понякога хората свикват да живеят със своите розови облачета и постепенно изграждат непробиваемата стена около себе си, недопускаща лошите мисли, неприемливите думи, понякога недопускащи и жестоката истина. Всички ние постепенно, извървявайки своя път, си изграждаме свой начин за защита, свой начин, с който приемаме или не приемаме заобикалящия ни свят. Да, ние сме свикнали да живеем в тази собствена клетка, да допускаме до нас да стига онова, което ни харесва, да чуваме единствено думите, галещи ухото ни, да си спомняме това, което не ни наранява.
Но понякога, за голямо съжаление, клетката се отключва без наше желание, за да допусне до разума и сърцето ни болката, тъгата, вината, омразата и въобще, всичко, което може да ни нарани и да преобърне предствите ни на 360 градуса. И този момент- когато осъзнаваме същината на нещата, когато си тръгва заблудата от очите ни, ние съзираме грозната истина. Истината, че светът е суров, че няма само добро, че не може да живеем в измислен свят, в който героите сме само ние. Защото понякога нищо не зависи от нас. А понякога ние сами се проваляме в ролята си на перфектния образ- образ на дете, на родител, на приятел, на любим... И рядко търсим вината в себе си.
По-лесно е човек да живее в заблуда и да търси вината в другите за своите провали. По-лесно е да си затваряме очите пред болката и да казваме на себе си „и това ще мине” и да се мъчим да продължим напред. И затичани напред в бъдещето, пропускаме твърде важни, макар и малки елементарни неща, пропускаме или подминаваме предупредителните знаци и грешните стъпки, уж за да не се върнем назад и да не се откажем. И неосъзнавайки това, поемаме риска, да се срещнем с разочарованието горе- на върха. Понякога нищо не е така, както изглежда. Лъскавата опаковка не обещава стойностно съдържание. Но хората винаги са се интересували от външността и съдят по това, което виждат, защото така няма нужда да вникват в дълбочина, няма нужда да се замислят, няма нужда да чувстват... и да страдат. Защото така е по-лесно...