Той е там

Той е там, където го оставих преди години. Все още седи подпрян на оградата на мрачната улица в онази дъждовна и хладна пролетна нощ. И все още се опитва да си тръгне с бавна крачка, олюлявайки се първо на едната, а после на другата страна. Сякаш върви по въже и всеки момент може да падне в дълбоката пропаст.

Вече беше без значение за него, защото всичките му мечти и илюзии се стопиха в момента, в който оставих. Наблюдавах го, почувствах се силна. Той плачеше като малко дете. Беше наистина жалък. Съсипах мечтите му, така както той не веднъж съсипваше моите. Гледката ме натъжи, не издържах и заплаках. Наблюдавах несигурната му походка – като на току що прохождащо дете. Той вървеше, но сякаш очакваше аз да го настигна. Да, настигнах го така, както бях правила безброй пъти, но на другия ден го оставих да си тръгне. Съжалявах го, не исках да съсипя мечтите му, не целях това..., затова му оставих да носи в себе си надеждата... Надеждата, че ще го чакам, че когато той се върне за пореден път, аз отново ще съм тук. Е, той се върна, изпълнен с нови надежди. И аз бях тук. Все още съм тук. Но вече не го чакам.

Върна се там, където аз го оставих – същия жалък, самотен и нещастен човек. Самотен. Изглежда толкова самотен. Всеки път се връща вкъщи, където не може да почувства уюта на дома, който отдавна не е негов, а и той никога не го е чувствал свой. Никой не го очаква – няма истинско семейство, няма истински приятели, единственото истинско нещо в живота му беше моята любов, продиктувана обаче от дълбоко заслепяване. Всичко в него е лъжливо – смехът, думите, целият му живот. И май му харесва да бъде такъв – да бъде нещастен и едновременно пред другите загадъчен, щастлив и нераним. Харесваше му да бъде фалшив. Усмивка, думи без смисъл, смях и после мълчание и тъга. Целият му живот е неразбран както за другите, така и за самия него. Сред хората той остава самотен, защото никой никога няма да го разбере. Дори той така и не разбра себе си.

Опитва се да открадне от чуждото щастие, опитва се да бъде съпричастен към света. Но уви, изгубен в своето измислено, илюзорно повтарящо се безвремие, той отдавна чужд останал е на този свят.

Той е там... там, където го оставих преди години.