In The Middle Of Nowhere

А някой кара кооооолеееело...

2009-04-30T18:31:00.004+03:00

Карането на колело в София не е спорт, то е игра на оцеляване.
Вместо в забавление и отпускане от забързаното и потискащо ежедневие, карането на колело в София се превръща в едно кошмарно „приключение”. Мислех си, че е по-добре да въртиш педалите на въздух, вместо във фитнес-залата, но след като опитах и аз този вид предвижване из София, разбрах, че поглъщам всичко друго, но не и чист въздух. Пушекът от преминаващите коли изпълва дробовете ти с добре наситен въглероден двуокис, а когато се прибереш, разбираш, че си толкова мръсен, все едно си се въргалял като магаре в пепел, а косата ти /горко им на девойките/ е пълна пясък... и не само. Поне можем да бъдем благодарни на нашия велик кмет Бойко Борисов, който се постара и създаде специално за нас – велосипедистите някакво жалко подобие на велоалеи...
Така например, „велоалеята”, минаваща от ст. „Васил Левски” до НДК по бул. „Евлоги Георгиев”, е изградена от тракащи плочки, които вместо да те улеснят, по-скоро могат да разбият колелото ти. После ходи да търсиш обезщетение! Да, ама никой няма да ти го даде... А какво става при дъжд – получаваш безплатна кална баня.
Друга сравнително нова велоалея е тази, която заобикаля НДК. Всъщност единственото ново в нея е жълтата боя, която са плеснали небрежно по плочките. Отново специално за нас милата ни Столична община е направила екстремна велоалея със своите резки завои, които, ако случайно не забележиш, рискуваш да се блъснеш в някой билборд. А новата велоалея, намираща се на бул. „Цар Борис III", е редувана от гладък асфалт и остри камъни, за да бъде изживяването ти още по-незабравимо, особено ако спукаш някоя гума. Е, всеки може да кара с две гуми, но с една – това вече е професионализъм. Да не забравяме и безумните „рампи”, които поставят пред всеки бордюр. Всъщност те не ги поставят на всеки бордюр. Ако изобщо ги има, положението отново става екстремно, а ако ги няма – спортът става още по-качествен – трябва да редувате слизане и качване на велосипеда на всеки 5 минути, което от своя страна помага за заякване на ръцете ви. По-здравословен и комплексен спорт – здраве му кажи!
Не трябва да пропускаме и пешеходците, благодарение на които карането на велосипед се превръща в истинска щафета. Някакси, те винаги се озовават на пътя ти и независимо дали се намират на велоалея или не – те винаги вървят право срещу теб, насочили празен поглед към теб, сякаш ти казват „блъсни ме”. Тези самоубийци са по-опасни и от шофьорите. В такива случаи трябва да направиш много бързо избор – да рискуваш да ги блъснеш или да рискуваш ти да се пребиеш в някое дърво, билборд или канавка. С времето обаче ставаш все по-агресивен и вместо на щафета, започваш да играеш на GTA, само че с велосипеди и... на живо.
Тук идва ред и на шоьорите, които обикновено са адски раздразнени от факта, че са по-бързи от теб, но при километрични задръствания ти си по-бързият. Затова и гледат да те стреснат при първа възможност като тръгнат рязко към теб или пък просто не ти дават път да минеш. За сметка на това обаче, ако си от женски род, можеш да се радваш на непрекъснато подсвиркване и надуване на клаксони, които те карат да се чувстваш като експонат на улицата. Е, поне се радваш, че си забелязан и че няма да минат през теб.
Ако си успял да минеш през всички тези препядствия, не бързай да се успокояваш. Не забравяй за бездомните кучета, които силно се раздразват от бързите движения и твоята гума или по-лошо – твоят крак - може да се превърне в обект за гризене.

За съжаление, това е действителността не само в милата ни столица, а и в цялата ни държава. Простаци и селяни ни управляват - с простаци и селяни се сблъскваме в ежедневието. А аз все повече и повече започвам да забелязвам тези неща и съм все по-вбесена от това, което виждам.

Обичам Родината, но мразя Държавата!

Хора, спортувайте, но бъде внимателни. Ама много внимателни!!!!!! Защото опасността в София дебне от всеки ъгъл...

Трябва...

2009-03-19T16:04:00.004+02:00

„Трябва да напусна тази работа”.

„Трябва да си намеря жена. Но да изглежда прилично”.

„Трябва да спра алкохола... Цигарите – също”.

„Трябва да направя нещо смислено с живота си”

Пешо размишляваше за живота си на път за своята работа. Тъкмо се беше качил от спирката на НДК на тролей номер 5. Отново му предстоеше дълъг едночасов път до гара „Искър”, която според него се намираше на края на света, което означаваше извън София. Първо трябваше да се прекачи на 84, след което трябваше да продължи до „Дружба”, откъдето трябваше да хване трамвай до въпросната гара. С две думи сериозно приключение. Пешо работеше в завод за цветни метали. По специалност беше физик и по план и договорка с директора на един от цеховете на завода, Пешо трябваше да работи по специалността си. Но както често в България се случва, в последствие Пешо разбра, че ще работи всичко друго, но не и нещо, свързано с образованието му. Часът беше 19, а го очакваше една дълга вечер на гара „Искър”, където щеше да навива бубини на не един двигател. За Пешо работата не беше унижение, нито нещо ново в професионалния му опит. Той бе свикнал да гледа на собствения си живот с насмешка и умееше да се забавлява с абсурдите, които му се случваха ежедневно. Затова и често се докарваше в пиянски състояния, които странно, но го връщаха към действителността, особено когато се стигаше до фазата изтрезняване. В тези моменти Пешо осъзнаваше колко жалък и коварен е животът и започваше да изсипва псувни върху целия свят. Днес беше един от тези мрачни моменти, в които изгряваше прозрението за живота.

„Трябва да...”

Мислите му внезапно бяха прекъснати от една видимо с наднормено тегло контрольорка, която го ръчкаше в рамото с кебапчестия си пръст. Пешо я погледна с оттегчен поглед и си помисли – „Защо ли всички контрольори толкова много си приличат?”. Той неведнъж беше казвал на своите приятели за правилата, по които може да се познае един контрольор.
1. Подозрителни са на външен вид, също като цивилни куки, само че контрольорите или са с толкова обемни тела, че едвам минават между седалките, или пък са с лек матов цвят на кожата, само че не от солариум или от дълго плажуване, а по-скоро по рождение.
2. Обикновено сядат на предната или на задната седалка и се оглеждат, сякаш самите те са нередовни пътници, надявайки се да не се качи контрола.
3. Често са бръкнали с едната ръка под коженото миризливо яке, от което бавно изваждат жилетката на ФБР и гордо заявяват „карти и билети”.
Ако до преди тази фраза не си ги познал, значи е късно.

„Казах карти и билети” – отново прекъсна мисълта му обемната контрольорка. Пешо извади от джоба на ризата си последния останал билет от талона, който обаче беше първи номер. „У тебе ли е десятката от талона?” – попита намръщено контрольорката. Пешо погледна нагоре подразнен от нахалството да го занимават вече една минута с безсмислени въпроси и отговори отрицателно. „Тогава ще трябва да слезете”, заповяда контрольорката. Пешо слезе, неразбирайки за какво става въпрос. Понеже рядко му се случваше да дупчи билет, той не знаеше, че талоните се дупчеха отпред назад и че трябва да се пази билет номер 10. Тази нова информация го обърка, а новината, че трябва да плати глоба от 10 лв. го изнерви. Той погледна часовника си – закъсняваше. После си спомни, че дори няма 10 лв. в джоба си и че закъснението му ще струва 50 лв. от така или иначе мизерната заплата. След тази равносметка Пешо започна да крещи на връзпълната жена и нейния мургав колега. Контрольорите от своя страна се стреснаха от това нагло момче, разбраха, че няма да ги огрее, след което го нарекоха „келеме”. Той каза нещо за техните роднини, обърна се и си тръгна възмутен от безумната система на Софийския градски транспорт. Дори взе решение повече да не плаща излишни пари за тези разбити каруци. „На тази държава й трябва анархия”, заключи Пешо.

След това се качи на 84 и задряма. Миризмата на кофа за смет го събуди, точно когато наближи спирката му – намираше се в „Дружба”, а миризмата от разлагащите се бали в близкото до квартала сметище го задушаваше до такава степен, че той не издържа и на слизане от автобуса се изповръща, както си му е редът, пред чакащите на спирката хора. Пешо не съжаляваше за тази си постъпка, защото току що откри, че е трябвало да извърши това действие още щом се събуди този следобед с неистово главоболие и вкус в устата на някаква странна смесица от бира, вино и според него - водка, макар че тази част от миналата нощ му се губеше.

„Трябва да спра алкохола. Цигарите – също”, отново си заповяда Пешо. „Е, днес няма да е”, си каза той, бръкна в джоба на джинсите си, откъдето извади една кутия „Мелник”, които не знаеше как са се озовали там. По принцип пуши „Виктори”, но в настоящите безпарични обстоятелства и цигарите на залязващото слънце, както той обичаше да ги нарича, са добре дошли. Пешо си запали една цигара и вдъхна от никотиновия дим с наслада, след което започна да кашля, сякаш е асматик, а той всъщност не беше такъв. От това гърлото му пресъхна още повече. Той бръкна във вътрешния джоб на якето си, където откри метално шишенце с малко ром вътре. Ром – силно казано, тъй като беше „Атлантик”, на чийто етикет Пешо бе прочел „СПИРТНА НАПИТКА С ВКУС НА РОМ”. Пийна си веднъж. Стана му приятно на гърлото. След това реши да пийне още малко. „Малко, малко... колко да е малко...”, помисли си Пешо и направи още една голяма глъдка и стана време да дойде най-накрая трамваят. Той се качи, леко залитайки – след вчерашната вечер не му трябваше много, че да се замае наново от спиртната напитка. Стовари се тежко на една от седалките и отново започна да размишлява за нещата от живота.

„Трябва да напусна тази работа или поне да си купя кола, че да стигам по-бързо”.Пешо се унесе в сладка дрямка. Започна да сънува Ани, която му е детската мечта и най-добрата приятелка на сестра му. Снощи по време на алкохолния делириум, в който бе изпаднал, Пешо се бе загледал в задника й, след което не бе издържал и го бе хванал с две ръце. В отговор получи силен плесник, от който главата му се завъртя настрани... В този момент сънят му бе отново прекъснат. Един мъж в средна възраст и с видимо наднормено тегло му бе плеснал шамар, явно за да го събуди. „Това трябва да е ватманът”, заключи Пешо. „Момче, нали не мислиш да пренощуваш тук”, каза човекът. „Ама... как така? Къде съм?”, объркано попита Пешо, след което се огледа – мястото му беше познато. Вместо на гара „Искър” обаче , той се намираше в „Надежда”. Е, поне не му се случваше за пръв път. Извини се на ватмана, събра сили да стане от мястото си и успя да слезе благополучно от трамвая. Погледна часовника си – беше 21.30 часа. Вече беше безсмислено да ходи на работа. Последния път го предупредиха, че още веднъж да закъснее и ще го изхвърлят – и без това не им е нужен.

„Трябва да си намеря нова работа...”

Алооо, Ричи?

2009-02-17T15:34:00.009+02:00

Ричи е самовлюбен, горделив глупак. Без покритие. Преди всичко е глупак... особено в онази безумна мисъл, че знае повече от другите и че е надживял всичко онова, за което вие простосмъртните се хвалите или пък жалвате. Обичайната грешка на обичайния самозабравил се некадърник. Въпреки цялата мъдрост на годините, които притежава, Ричи не би могъл да срещне затруднения в описанието на своя живот. Стига да искаше да го опише и ... стига да беше искрен поне със себе си. А описанието е лесно: не-успех, не-радост, не-приятели, не-споделена любов... А и да не забравяме - не-самота, но не-съвсем.
С две думи - Ричи не е щастлив. Затова пък обича да краде от щастието на другите хора, пък току виж се почувствал по-добре. И поради тази причина Ричи е приел роля на клоун неуспял в своята кариера. А хората, от своя страна, се смеят на неговото откло/у/нение от състрадание, за да не отнемат единственото положително качество на своя почти - приятел.
Ричи има и друго любимо занимание. Преди всичко той обича да се превръща в трън в очите. Когато се чувства сам, когато е игнориран от всички, когато не може вече да наранява, Ричи просто се превръща в трън. Това го кара да продължава да се чувства силен, въпреки безсилието му да значи нещо за който и да е било. Като досаден паразит, Ричи успява да паразитира всичко, до което се докосне, а оттам - и всичко, до което се докоснеш ти.
Ричи не признава и думата приятелство. За него тя е институция, наречена "Банка за услуги". Да, Ричи е усложлив човек. Той обича да влага в тази банка. А и банката го обича като редовен клиент. Ричи вярва, че услугите са възвръщаеми и никога не забравя да напомни за тях. Приятелството с него се превръща в досадно задължение. Сбъркал ли си веднъж да го помолиш за услуга, ти се превръщаш в негов роб. И Ричи ще те търси ли, търси... особено в моментите на самота. Тогава идва твоят ред да си плащаш дълговете.
Но бъди внимателен. Ричи разполага с широк екип от информатори. Винаги знае къде си, затова не се чуди напразно как виждаш всеки ден човека, когото най-малко искаш да срещнеш. Ричи е навсякъде. Той е новият агент на Държавна сигурност. А наглостта му... тя просто няма край.

А сега разбра ли кой е твоят Ричи?

Невинен поглед

2008-10-14T17:29:00.000+03:00

Птичката на щастието

2008-10-07T15:41:00.009+03:00

Дали хубавите неща в живота ни се случват тогава, когато сме готови да ги приемем? Дали „нещото”, което наричаме съдба, ни среща, когато сме способни да го оценим?

Тези въпроси често измъчваха обърканото съзнание на Алекс. Тя беше на мнение, че сами чрез мислите си и чувствата си можем да привлечем щастието към себе си. Алекс бе дълбоко убедена, че то – щастието е тук – около нея, около мен, около теб... около всички нас. Само трябва да се огледаме, да се пресегнем и да го докоснем. Правилно е казано, че птичката на щастието каца само веднъж в живота ни. Въпросът е в това да я усетиш, да я почувстваш и да я приемеш - не да я уловиш в клетка. Трябва да се отнасяш към нея с нежност и внимание, да дариш цялата любов, която пазиш в себе си... Трябва да се грижиш за нея и тя ще отвърне със същото спрямо теб.

Алекс си спомни думите на нейния добър приятел Рон:

- Любовта е щастието, от което се нуждаем. Неподправената любов, която умее да обича нежно, страстно, всеотдайно. Любовта е тази, която те кара да се чувстваш изпълнен, силен, добър... Любовта те кара да правиш глупави неща, защото тя иска жертви. Тя иска да покажеш, че наистина си готов да я приемеш, но и да отхвърлиш – да отхвърлиш очилата, непозволяващи ти да видиш птичката, която пее песента на твоята душа. А ти я виждаш, когато откриеш себе си в любовта си...

- Въпросът е как да разбереш, че това е тя – че това е твоята птичка на щастието? –попита Алекс.
-Виждаш я... разбираш я, когато видиш себе си, когато откриеш себе си в своята любов. – отговори й Рон.

Алекс видя себе си в Тони. В началото не вярваше, защото тя търсеше самотата, търсеше бариерите, с които се бе обградила... от страх да не бъде отново наранена. Тони обаче ги премина. Премина ги, без Алекс да усети. Тони й показа, че още може да обича. Не. Той й показа, че вече е способна да обича, да приеме любовта в себе си, да приеме неговата любов. Тя откри себе си в неговата душа.

- „И за миг не се съмнявам, че е истина. За миг не се съмнявам в теб. Знам, че теб търсех, от теб се нуждаех – от теб и любовта ти.Сега запълних празнотата, която не разбирах преди да срещна теб”, прошепна Алекс.

Изкуството да обичаш

2008-10-03T15:45:00.003+03:00

Изкуство ли е любовта? Изкуство ли е да се влюбиш, а след това и да обичаш? Ерих Фром е написал цяла книга в отговор на тези въпроси. Според Фром любовта също като живота е изкуство. Въпрос на време и желание е да се научим да обичаме. Някой може би ще каже – как така да се учим?! Всеки познава любовта и всеки се е докосвал поне за миг до нея. Познатата ни любов – да бъдем с човека, в когото сме влюбени. Познатата ни егоистична любов – да знаем, че този човек ни обича. Задушаващата любов, в която обсебваш другия. Алчната любов – да искаш всичко от тази връзка, но ако може да вложиш минималното от себе си.
Превръщаме любовта в поредния продукт на пазара. Саморазкриваме себе си, за да се рекламираме. Показваме най-доброто, на което сме способни. И така двама души се влюбват, когато намерят най-добрия за себе си продукт на пазара. С една подробност – продукт, който могат да си позволят. Рискуват да пазаруват по опаковката. Все пак тя е най-важната част в маркетинга – рекламирането и бренда. А дали да надникне в опаковката, всеки сам избира. Понякога избираме да се вгледаме по-дълбоко, да се вгледаме в душата на отсрещния човек. Известно време рекламираме и съдържанието на опаковката. Представяме душевността си в най-добрата светлина. След време показваме на бял свят и тъмната си страна.
Може би именно тук се появява изкуството. Изкуството да приемеш човек такъв, какъвто е – с неговите положителни и отрицателни качества и черти. Изкуството да го обикнеш в истинската му същност. Изкуството да поставиш на първо място любовта, а себе си – на заден план. Защото любовта те кара да се чувстваш щастлив, да чувстваш, че живееш, а нима това не е най-важното за всяко едно съществуване? Или по-скоро е смисълът човек да съществува?
Кариера, пари, престиж и власт – това са преходни неща. За тях не ни е нужно изкуство, макар понякога да влагаме цялата си енергия в тях, а за себе си да не оставяме нищо. Макар и винаги да се вглеждаме най-много в тези „ценности”...
И вместо да влагаме цялата си енергия в преходното, би било по-добре да поставим душевността на първо място.
Истинската любов не е търговия – „дай ми, за да ти дам”. В нея човек дава, за да направи другия щастлив и по този начин и двамата да се чувстват добре.
Привързаност, доверие, грижа, любов. Всичко тези чувства са вплетени в обичта. Да мислиш за другия, да му вярваш, да се нуждаеш от него, да даваш, но не за да получаваш и не да задължаваш. Любовта не е задължение, тя е основана на принципа на добра воля.
Банката за услуги не важи и за истинската любов. Натякването, изгодата и алчността са на пазара за опаковки, където можете да си намерите и дори да си купите плътска любов. Истинската любов трябва да бъде чиста и неопетнена. И единствено човекът без злоба, задни мисли и лицемерие може да приеме чистата любов в душата си. Единствено човекът, избрал да се отдалечи от егоизма, да се отдалечи от себе си и от собствените си плътски и злонамерени желания, може да се научи на това изкуство... Изкуството да обичаш.

Светлината в моя ден

2008-09-27T15:49:00.004+03:00

Да бъде светлина, прошепнах тайно на себе си. След това появи се Ти, за да озариш моя ден, за донесеш със себе си топлината. Това чувство... чувство на близост, чувство на топлина, чувство на сигурност. И последвалото очакване – може би ще се случи нещо хубаво, нещо ново, нещо различно. Разговаряхме без думи. Мелодична тишина... и твоето дихание. Вплетени ръце. Всичко беше като магия.

И магията превърна се в любов.

Онази нощ на морския плаж – нежно реге, нежен пясък, галещ лицата ни ветрец... Небето бе покрито от безброй ярки звезди, обгръщащи ни от всички страни. И ето – една падаща звезда и още една..., потъваща в хоризонта.

Сякаш беше вчера. А днес денят е още по-светъл, защото ти си още тук - светлината в моя ден.

For Teodor

Той е там

2008-09-27T15:47:00.003+03:00

Той е там, където го оставих преди години. Все още седи подпрян на оградата на мрачната улица в онази дъждовна и хладна пролетна нощ. И все още се опитва да си тръгне с бавна крачка, олюлявайки се първо на едната, а после на другата страна. Сякаш върви по въже и всеки момент може да падне в дълбоката пропаст.

Вече беше без значение за него, защото всичките му мечти и илюзии се стопиха в момента, в който оставих. Наблюдавах го, почувствах се силна. Той плачеше като малко дете. Беше наистина жалък. Съсипах мечтите му, така както той не веднъж съсипваше моите. Гледката ме натъжи, не издържах и заплаках. Наблюдавах несигурната му походка – като на току що прохождащо дете. Той вървеше, но сякаш очакваше аз да го настигна. Да, настигнах го така, както бях правила безброй пъти, но на другия ден го оставих да си тръгне. Съжалявах го, не исках да съсипя мечтите му, не целях това..., затова му оставих да носи в себе си надеждата... Надеждата, че ще го чакам, че когато той се върне за пореден път, аз отново ще съм тук. Е, той се върна, изпълнен с нови надежди. И аз бях тук. Все още съм тук. Но вече не го чакам.

Върна се там, където аз го оставих – същия жалък, самотен и нещастен човек. Самотен. Изглежда толкова самотен. Всеки път се връща вкъщи, където не може да почувства уюта на дома, който отдавна не е негов, а и той никога не го е чувствал свой. Никой не го очаква – няма истинско семейство, няма истински приятели, единственото истинско нещо в живота му беше моята любов, продиктувана обаче от дълбоко заслепяване. Всичко в него е лъжливо – смехът, думите, целият му живот. И май му харесва да бъде такъв – да бъде нещастен и едновременно пред другите загадъчен, щастлив и нераним. Харесваше му да бъде фалшив. Усмивка, думи без смисъл, смях и после мълчание и тъга. Целият му живот е неразбран както за другите, така и за самия него. Сред хората той остава самотен, защото никой никога няма да го разбере. Дори той така и не разбра себе си.

Опитва се да открадне от чуждото щастие, опитва се да бъде съпричастен към света. Но уви, изгубен в своето измислено, илюзорно повтарящо се безвремие, той отдавна чужд останал е на този свят.

Той е там... там, където го оставих преди години.

Save the nature!

2007-10-15T16:50:00.004+03:00

Днес прочетох за инициативата, която аз наричам "15 октомври". Тъй като се чувствам съпричастна към съдбата на българската природа и на световната екология, въобще, с този пост се включвам и аз.
Вярно е, признавам си. Аз не участвах в нито един еко-протест поради обективни причини - работа. И въпреки това се опитвах да ги отразя. Вярно е - блогът ми не е насочен специално към екологията. Дори и аз не знам към какво точно е насочен. "История на изгубените души" - заглавието говори само за себе си. Бих определила и природата като изгубена душа, която с навлизането на световния капитализъм бе оставена на произвола на съдбата, бе буквално потъпкана.
И всички ние, със своето безучастие позволихме природата ни да бъде унищожена... почти. Но все още съществуват т.нар. райски кътчета, където винаги можеш да избягаш от забързания, сив и материалистичен свят. Няма нищо по-хубаво от това да отидеш на отдалечено, чисто и девствено място! И няма нищо по-хубаво от това да го оставиш такова... да го оставиш така, както си го намерил.
За първи път мога да се насладя на понятието "гражданско общество". Ето, че и в България То се събуди. Ето, че се интересуваме от това дали няколко /но немалко/ декара земя ще бъдат унищожени..., а с нея и няколко декара гори, растителни и животински видове. И не мисля, че трябва да се интересуваме дали видовете са защитени, дали плажната ивица е наситена с дюни, пясъчни лилии и т. н. Всяко кътче от българската природа си заслужава да бъде видяно, да бъде докоснато. И днес в обсипаната с хотели, предприятия и бизнес интереси - България, мисля, че никой не се нуждае от още и още индустриални зони, от още почивни станции и комплекси. Предлагам на така заинтересованите от туризма лица да вземат да докарат съществуващите вече градове и курорти на европейско равнище и тогава да започнат да говорят за развитието на бизнес-туризма.
Защото аз не го виждам с бавно рушащите се хотели в Слънчев бряг и Златни пясъци, нито в намерисващите на канализация плажове, нито в хотелите без дълъг срок на годност в Банско... Бизнесът може да се насочи към навлизащия алтернативен туризъм. Световните нагласи сочат, че все по-малко хора желаят да отдъхват на шумни, застроени и с нищо напомнящи на почивка места. А и специално в България никой от обикновените граждани не е усетил нито предимството, нито приходите от развитието на българския туризъм. Всички знаем, че единствено корпоративните граждани могат да се насладят на тази екстра...

Нека ги има дивите места. Нека не позволяваме те да бъдат унищожени. И нека ги пазим от самите нас. Една хартийка, една кибритена клечка, една бутикла... може нищо да не значат за теб, но помисли за останалите 7 млн. и повече българи. Помисли, ако всеки последва примера ти. Типичен пример за възможния резултат е и самата ни столица. И все пак, помисли за хората, които биха искали да посетят същото девствено, красиво и чисто място, а се озоват просто сред поредната кочина!

Време е да мислим мащабно, позитивно и в перспектива. :)

Think abut it... and save the nature!

New realization

2007-10-01T15:25:00.004+03:00

"Любовта винаги е търпелива
и любезна. Никога не завижда.

Любовта не се превъзнася
и не се гордее.

Не е груба, нито егоистична.

Не е обидчива или злопаметна.

Любовта не намира удоволствие
в греховете на другите,
но се наслаждава на истината.

Винаги е готова да прости,
да се довери, да се надява...

... и да понесе...

... каквото и да било.

/A Walk To Remember/

* * *
...Човекът по своята същност е егоистично същество. Вглъбен в своите чувства, забравя за тези на другите. И за да задоволи своите чувства навлиза в душата на другия, броди из нея, обърква я, а когато се насити или пък се уплаши от това, което вижда вътре, я изоставя. А душата, от своя страна, когато приеме някого в себе си като свой душевен партньор, тя му се доверява и се оставя той – партньорът да се грижи за нея. Когато този човек избяга, когато я остави без обяснения, той ранява душата там, където най-много я боли. Дълго време в търсене на отговора защо е останала сама и в това объркано състояние, душата страда. И ненамирайки логичното обяснение за наранените си чувства, тя се затваря в себе си, за да се излекува сама, както тя умее най-добре. Дори и излекувана, душата продължава да усеща дълго време болката и страданието. След време обаче външният свят става чужд за нея, защото инстинктивно тя, душата, бяга от всичко онова, което би й причинило подобна болка отново...

... Любовта не е нахлуване в живота на другия. Любовта е сливане. Тя не се планира, тя просто се случва. Който започне да размишлява над любовта и да притегля правилното с грешното, значи той не обича. Алекс намери нова надежда, за да допусне отново любовта до себе си. Тя бе готова да разкрие сърцето си, само когато душата й го позволи. Обеща си повече да не я насилва – да не й позволява да се затваря в себе си и да не допуска думите на разума да говорят на сърцето. Любовта трябва да бъде чиста. Тя не се планира, тя се случва, когато две души са еднакво готови да се слеят в едно.

Местни избори

2007-09-22T14:47:00.001+03:00

Остава месец до местните избори. И аз като заблуден гражданин на нашата смешна държавица /но не и смешна родина, все още/ и като жител на София, мисля този път да гласувам. Не искам отново да стоя вкъщи, псувайки българските политици и повтаряйки си „няма смисъл да гласувам”, а после да се чудя защо не съм се опитала да си дам гласа. Но проблемът е, че като отидеш да гласуваш трябва да дадеш вота си за някой, когото ти одобряваш. Някой, чиято работа харесваш, или поне харесваш обещанията му, или пък външния вид.

И тук идва въпросът – ами, ако не харесвам никой? Не харесвам ничия работа, а на обещания не вярвам. Не се впечатлявам от външния вид на политиците, тъй като не ме интересува как изглеждат, а какво правят за мен. Може би това е вирусът на поколението ни – обичаме не да критикуваме, а да псуваме всички, обичаме да сме анархично настроени, отдалечени от политическите игрички и смешни лъжи. Но трябва да гласуваме, нали?

След продължително слушане на празното говорене на старите-нови политици, се замислих кой е подходящият за мен кандидат. За кого бих дала гласа си? Отговорът е прост – за никой. Пародията се състои в това, че изборът е не е да гласуваш за този, който би ти предложил повече, а за този, който би те ощетил най-малко със своята работа.

А ето я и равносметката, която си направих след не много дълги размишления:

Общо взето групата на кандидат-кметовете се очертава по следния начин: бивша манекенка, двама бивши генерали /единият, от които от Държавна сигурност/, баскетболен треньор /настоящ/, двама евродепутати и банкер. Интересна смесица от биографии.

/акцентът не е поставен посредством реда на номерата/

Юлияна Дончева:

Тя е бивша манекенка, с добра кариера в шоубизнеса, но и в политиката. Участвала е не в една комисия и не в една политическа група. Кариерата й никак не е зле. Щеше да е хубаво, ако знаеше, че когато участва, а не води предаване, трябва да може да говори, без да е заучила репликите си, защото там не тя избира въпросите. Докато разясняваше бъдещата си програма като кандидат-кмет на коалицията „БГ съюз”, тя внезапно напусна предаването „Денят започна” на БНТ. Че защо да не го направи, след като на трети въпрос подред не може да отговори?! Въпросите не бяха с повишена трудност. Отнасяха се за управлението на столицата, за Софийска вода… Е, след това от прессъобщение разбрахме, че Дончева е получила колапс. Странно, но все си мисля, че водещият Григоров нямаше да гледа безучастно и с видимо недоумение как Дончева бяга от камерите. Но всичко може да се случи, все пак…

Както и да е. Интересното е, че на 17 септември в „12+3” на БНР Дончева казва, че „Съюз БГ” застава зад кандидатурата й „с ясна програма и виждане каква трябва да бъде София през следващите 4 години". Само 3 дни след това „съобщава” в „Тази сутрин” на БТВ, че програмата й е „почти готова”. Трудно ми е да вярвам на кметове, които бягат от камерите, когато са забравили репертоара си и които не знаят дали им е готова програмата или е почти готова. Всъщност, страх ме е от кандидат-кметове, които дори не си знаят програмата.

… Което ме подсеща за следващия кандидат:

Константин Папазов или познатият ни треньор на баскетболния „Левски” – Тити Папазов.

Издигнат от Демократичната партия, той предпочита вместо предизборна кампания, да говори за баскетбол. Затова и често бърка състезанията – кметски ли са, баскетболни ли са. Какво значение има? Все пак разлика между баскетболната топка и столицата няма. И двете се разиграват еднакво нелепо. Неговите обещания не са свързани с никакъв проект за София. Той не знае законите за местно самоуправление. За какво са му? Както сам казва, ще ги научи, когато получи кметския пост. Добър стимул да накара софиянци да изберат точно него за градоначалник, не мислите ли? А и според Тити след четири годишното му управление, софиянци ще го молят да остане на този пост /”Коритаров live”, Нова телевизия/.

Следващите 4 години ще се очертаят интересни. Както не минава ден, без да се появи любимият Бойко Борисов в медиите и да даде своето мнение по какъвто и да бил въпрос, така и политическото предаване с Константин Папазов ще се превърне в спортно коментаторско студио. Мъже, гласувайте за Тити, няма да съжалявате.

Мартин Заимов

Мартин Заимов е бивш зам.-министър на търговията, бил е съветник на Александър Божков в правителството на Иван Костов и бивш шеф на валутния борд към Българска народна банка. С две думи – добър професионалист… или така поне изглежда. А добър бъдещ кмет? – може би. Щеше да бъде хубаво, ако и той имаше някаква представа какво конкретно ще направи със столицата, с проблемите на столицата, които никак не са малко, както всички вече добре знаем. Да, но Мартин Заимов успява да каже единствено „В София нищо не работи, както трябва” /”Денят започва”, БНТ/. Добре, че е Заимов да застане пред камерата и да ни съобщи, че нищо не е наред.

Браво, г-н Заимов! Но и аз имам новина за Вас. Не само в София, но и в цялата българска държава нищо не работи, както трябва, освен големите корупционни задкулисни игри и подигравката с народа ни.

* * *

Е, и аз знам проблемите на София. И аз мога да започна да изброявам и то много по-добре от всеки друг политик или кандидат-кмет. Защото аз живея в жестоката действителност – нямам вила в Бояна, нямам хубав черен баварец, а и не ми трябва. Няма кой да ми бута пачки в ръцете, за да му направя услуга, иначе и аз бих ги приела, признавам си. Не съм била нито манекенка /но може и да стана/, не съм треньор по баскетбол /нямам намерение и да бъда/, не съм била директор на валутния борд /дано да бъда, но едва ли/, не съм бивш генерал, нито сегашен евродепутат...

Но добре виждам мястото, на което живея и което въпреки всичко обичам. София – красива столица с красиви хора и красиви възможности, загрозена от зле свършената ви работа. Напукан, продупчен и крив асфалт… Докато чакам да пресека на пешеходната пътека, на който колите не ми правят път, разбира се, имам шанса да бъде обляна няколко пъти с кална вода, заради дупките в асфалта. Ако тръгна да преминавам, трябва да чакам да минат всички коли, защото иначе рискувам да бъда прегазена и изоставена по средата на улицата, тъй като при наличието на закони няма кой да ги спазва, заради наличието на пари.

Площадката пред блока /и де да беше само тя/ е покрита с мръсотии и боклуци, отговарящи на доброто управление и на благодарността на гражданите за състоянието, в което се намират. Из въздуха продължават да се носят приятни миризми на кофа за боклук, особено в района на Дружба. Понякога човек се чуди къде се намира – в нормална европейска столица или в контейнер за боклук. Всеки си играе с балите като на „тука има, тука нема”– ту в София, ту в Суходол, ту в Пловдив. Разменят си заплахи и обиди, а вечно недоволният и критикуващ Бойко Борисов така и не успя да направи нищо със софийските боклуци. За бизнес центрове спонсори се намират, но за преработващ боклуците завод няма никой на хоризонта. Дали това е въпрос на /не/правилно водена политика или на ограничено българско съзнание. За какво да ни пука на нас софиянци, че ще тровим хората в Суходол или тези в Пловдив. Нали ние сме си добре?

Вече няма смисъл да пиша и за невероятните пътища в столицата ни. Всеки сам може да си направи анализ на трафика в София, дори и депутатите с техните лъскави мерцедеси.

Поне засега можем да бъдем малко доволни относно парковете в София. Може да се каже, че са поддържани. Днес дори можем да видим работещи чешмички и фонтани, за които до вчера си мислехме, че са паметник на културата, а водата от тях е останала като красив спомен от детството. Дори и езерото „Ариана” е напът да функционира, макар с малко закъснение! Добре, че наближават кметските избори, та Бойко Борисов да се хване отново да открива езерца, детски площадки и прочее.

Е, разбира се, никой не се впечатлява от факта, че все още няма построени приспособления за каране на скейт, хикс и т. н. Почти разрушиха паметника на Съветската армия, заради метрото, което кой знае кога ще започне да функционира. Мястото, което ще запомним с честите open-air-и и със скейт-състезанията заприлича на селска кочина. Но защо ни е точно в София да продължава да се развива тази култура, която навсякъде другаде по света е развита?!

А и защо да се строи метро, изобщо, след като перспективата то да се движи някъде другаде, освен от Халите до Люлин, е някак далечна и недостижима?! Пък и няма смисъл. Докато ни прокарат метро, в Европа сигурно ще се движат с хиликоптри.

Но си мисля, че докато има хора, които да харесват кметовете по външния им вид и широките рамене, или по изящния вид на манекени, или по добрата баскетболна игра…, докато ги има хората, подкрепящи отдавна замрелите партии на леви или десни идеи, нищо в България няма да бъде променено. Дори не знам дали съществува рецепта за положителна промяна. Но все пак мисля да гласувам. И не знам за кого.

Макар че… след като осъзнавам проблемите на София и имам бегли идеи как да ги оправя, защо да не се кандидатирам и аз за кмет? Ако не друго, то поне ще забавлявам обществеността със своята личност :)

Отново полицейско насилие

2007-09-05T16:31:00.000+03:00

Една от задържаните при снощния протест на еколози в столицата Цвета Христова, от движението “Да спасим Иракли” заяви, че е имало полицейско насилие срещу друг от протестиращите – Красимир Грозданов. След консултация с адвокати ще се реши дали да се заведе дело срещу МВР, каза Цвета Христова. “Не съм получавала някакво полицейско разпореждане, което да не съм изпълнила. Просто, докато бяхме на една от пешеходните пътеки, бяхме извлечени с още един човек и заврени в полицейската кола. По-късно върху него бе упражнено полицейско насилие в полицейската кола”, каза Христова.

/Информацията е на БНР/

И между другото черния списък на фирмите, организациите и личностите, които унищожават българската природа.

Казват, че има смисъл от протестите. И аз така казвах до скоро и продължавам да вярвам в това. Но слабо... Има ли смисъл да се бориш срещу властта в България? Аз съм "за".

Еколози протестираха срещу унищожаването на природата

2007-09-05T07:43:00.000+03:00

Снимката е на Симион Патеев - nabludatel.blogspot.com

04.09.2007 г.

София /Агенция "КРОСС"/ - Над 150 еколози се събраха на ул. “Московска” до паметника на Васил Левски на протест срещу унищожаването на българската природа и отложеното решение на министъра на околната среда и водите Джевдет Чакъров за природен парк “Рила”. Еколозите носеха плакати в защита на различни местности. Броят на протестиращите постоянно се увеличаваше. Припомняме, че министърът на околната среда и водите Джевдет Чакъров разпореди на 22 август да се извърши незабавна проверка в национален парк ”Рила” във връзка със сигнали, че там са започнали дейности за изграждане на туристически и ски център. Чакъров тогава се ангажира да не се допусне никакво увреждане на парка.
Еколозите обикалиха паметника на Васил Левски, пресичайки пешеходните пътеки. Според природозащитниците тази форма на протест била “спонтанно струпване на хора”. Младежите смятат, че така протестът е по-ефектен.
Полиция възпря част от протестиращите да пресичат пешеходните пътеки около паметника "Васил Левски". Целеше се да не бъде спряно движението на автомобили. Трафикът обаче бе силно затруднен. Протестиращите пропускаха тролеите.
Еколозите скандираха "Иракли!".
Двама еколози бяха задържани в Пето РПУ. Информацията потвърди адвокатът им Васил Николов. Той обясни, че до момента не са повдигнати обвинения срещу тях. Цвета Христова от “Да спасим Иракли” е била без лични документи и се изчаква процедурата за освобождаването й. Очаква се и вторият задържан да бъде освободен. Служителите на реда за втори път поискаха еколозите, които са се струпали пред полицейското управление, да се разотидат.

Право или фанатизъм

2007-09-01T14:56:00.000+03:00

Турската онлайн организация "Аялдъз тийм", която преди време удари сайтовете на партия Атака сега хакна сайтовете на две български министерства. Сайтовете са на Министерството на земеделието и на регионалното развитие и благоустройството. Те все още се пренасочват към друг адрес, където на английски и турски пише: “Тъй като държавата не реагира на разрушаването на турския паметник чешма, засега два ваши министерски сайта са хакнати”. Групата, която хакна и сайта на партия Атака и на в. “Атака” миналата година, съобщава в писмено заявление до агенцията, че са хакнали сайтовете в знак на протест срещу разрушаването на турския паметник в бургаското село Трънак. Вместо обичайната информация, на страницата на Министерството на земеделието се вижда пейзаж от скали и вода, в която с жълто-червен цвят е поставен полумесец и звезда. От земеделското министерство коментираха, че за случая е уведомен директорът на информационната служба Весела Гудева, повикани са компютърни специалисти, които ще проверят случая. Ще бъде уведомена полицията.
Реакцията на хакерите идва, след като на 28 август в сайта за видео споделяне “Ю Тюб” е бил качен видеоклип, който показва разбиването на паметната плоча в с. Трънак в бургаско. Чешмата е построена в памет на трима турци, взривили преди 20 г. вагон с майки и деца на гара Буново и разстреляни като извършители на серия атентати в периода от 1984-1986 г. В края на клипа един от младежите с черен спрей изписва върху плочата “Убийци” и “ДПС вън!”. Паметната плоча на т.нар. Доганова чешма в Трънак е в памет на Абдула Чакър, Саафет Реджеб и Емин Мехмедали. Чешмата бе вдигната след 10 ноември 1989 г. от брата на Емин - Сабри Мехмедали, бивш лидер на ДПС в Бургас.
/Информацията е на БНР/

Гледайте клипа и ви препоръчвам да видите коментарите по случая. Започвам да се чудя кого трябва да наречем фанатик - "нацистите", които, според мен, с право силно казано разрушават чешма, създадена в памет на трима убийци (мисля, че спокойно мога да ги нарека така), или турците, които продължават да упражняват натиск, бил той политически или обществен, над българската държава.

Аз лично не подкрепям съществуването на чешма, напомняща зверски убийства над български граждани и не знам другаде по света има подобна пародия...

Но! Да не забравяме - това е България, а тук управляват предимно турци. Опс! Грешка - етнически българи (да не заприличаме на нацисти). Така, че следва да построим паметник на незнайния турски воин и да запалим по една свещичка за всеки загинал от българско оръжие турчин. Ех... идилия! А вие сте ми тръгнали да рушите някаква си чешма...

Sofia Of Mall

2007-08-09T15:28:00.001+03:00

Снимката е на segabg.com

Мислех си колко е хубаво да бъдеш гражданин на наш’та мила столица София. Няма нищо по-хубаво от това да се разхождаш пеша по чистите и слънчеви улици, разглеждайки красивите сгради от всички страни. А няма нищо по-хубаво от това с един автобус да разгледаш половината си град за 1 час! Тъй като ме боляха краката, а и разчитам на бързината на добрия ни градски транспорт, чаках търпеливо около 30 мин. любимия си автобус 280 на близката спирка до моя блок (това се случва в кв. “Мусагеница”). Качих се и започнах да чакам още по-търпеливо да мине през новия маршрут, който аз ще нарека Пътя на Бойко Борисов (ББ) – “Плиска” – “Румънското посолство” – бул. “Мадрид” – “Заимов”, та чак до бившето кино “Сердика”.
Дългото и бавно пътуване ме накара да навляза в детайли от красивия и небрежен облик на София. Когато слязох на “Сердика” съзрях за пореден път сградата, която преди няколко месеца беше взривена, ако мога точно така да го нарека. В небезизвестният “Текила бар” беше избухнала бомба. Или поне аз така разбрах, тъй като не се даде публичност на случая. Разбира се, това не е нещо ново. В историята на българската общественост нерядко се срещат покрити от публиката случаи. Та сградата на бившето кино “Сердика”, разположена на пъпа на София, няколко месеца зееше със своите изпотрошени прозорци и почернели от бушувалия пожар стени. Чудя се, когато чужденците са посещавали столицата ни, какво ли са си помисляли, виждайки примерната на вид опушена сграда... Чудя се, също така, защо уважаваният ни кмет Бойко Борисов, така загрижен от проблемите на своя град, не се загрижи за проблемите на тази сграда (и не само на тази, разбира се)?! Въпросът е дали ББ е останал сляп за ужасната гледка, наподобяваща снимка от Кабул (Афганистан), или е изчаквал да бъде “грабнат” от идеята за построяването на нов Mall of Sofia?! Е, добре, че отново корпоративни интереси се намесиха, че да покрият временно сградата с яркожълтите платнища, които привличат още повече погледа на пришълци & софиянци, а след това да я превърнат в привличащ гражданите шопинг център.

Ще се върна малко назад по Пътя на ББ. Ето я и сградата на “Ропотамо” в своя невероятен архитектурен стил, гарниран от парчета счупени прозорци и миризма на фекалии и други телесни аромати. През 90-та година ресторантът бе затворен, но никой така и не се поинтересува защо емблематичният за времето на социализма ресторант се превърна в градски кенеф и терен за свободно използване на спринцовки. Някои наскоро искаха да го превърнат в паметник на културата. Не разбрах това дали бяха сериозни намерения или чиста гавра със социализма. Иначе идеята си я бива – потрошени прозорци, неприятна миризма и още по-неприятна гледка – също като политиката в България, която все още носи мръсотията на старата соц-система.
Но да не забравяме същинската идея – 30-етажен "небостъргач" на площ от 32 хил. квадратни метра с магазини, хотел, конферентни зали, офиси, СПА център с басейн и фитнес. Човек ще си каже, че предстои построяването на цяло ново селище и то в самия център на София. След това предстои заселване и на другия бряг... ъ-ъ-ъ... на другия тротоар. Зелени площи на нас не ни трябват. Ще превърнем “Цариградско шосе” в същинско “Шан’з’елизе”. Градоначалникът Бойко Борисов ще остави рейсовете да се движат, навързани като на влакче по време на песничката “Limbo”, претъпкани с граждани на столицата, залепили бузки и ръчички в стъклата, за да могат новите обитатели на “Ропотамо” да се радват на невероятната атракция. Колко е хубаво, че в София и в България като цяло съществува пълна анархия в застрояването! Сградите никнат една след друга като печурки след дъждец, а пътищата украсяват панорамата на града с неуморния и ускорен трафик, напомнящ митингите от времето на Бай Тошо.
Последните дни, след спирането на “Цариградско шосе” и създаването на Пътя на ББ се замислих. Защо ни трябва градски транспорт и защо са ни нужни нови улици с нов асфалт?! Движението в столицата в момента носи по-голяма наслада от всеки друг ден през годината! Безплатно разглеждаш забележителностите на София и безплатно работиш върху фигурата си, ходейки по няколко часа пеша.
Усещайки плановете на ББ и гледайки обстановката по Пътя отново на ББ, прозрях най-добрата идея, която ми бе хрумвала някога! Защо не спрем проекта Mall of Sofia и не започнем новия проект Sofia of Mall.
Ще превърнем всички улици в пешеходни алеи и ще пазаруваме из новите неповторими по своята архитектура комплекси, защото сме граждани на София. А от София по-хубаво няма, от софиянци по-заможни – също.

Е, аз трябва да тръгвам, тъй като ще ми трябва 1 час, за да премина по Пътя на ББ и да стигна до крайната си точка, евентуално.

"Пазителите"

2007-08-08T12:38:00.000+03:00

Тъй като не успях да кача клипа, можеш да го видиш тук или тук.

Видеото е направено от Симион Патеев във вторник и е автентично.

Дайте гласност, пише той.

Може би това е единственото, което можем да направим. Може би това е единственото, което ни е позволено да правим, по принцип.
Първата ми мисъл беше "нямам думи". Но всъщност имам думи и то много.

В България за съжаление, задълженията на професиите са разбирани винаги накриво. (И думите като цяло тук се разбират по този начин.) Нямам желание да слагам всички полицаи под общ знаменател. Тук обаче няма добри и лоши. Едните желаят да направят нещо, може би добро, но не им позволяват, а другите нямат желание да правят каквото и да било. Натискани отгоре и благодарение на застиналата си поза, която са приели, държейки в ръцете си лозунг "пазител на реда и закона", Пазителите сами спират да разбират какво точно трябва да пазят. Може би от изпитваната вина, че бездействат, че не вършат работата си, която и те нямат идея каква трябва да бъде, Пазителите сами намират забавлението в своята професия.
Те обикновено не спират лъскави черни коли със затъмнени прозорци. Те спират москвичи и "голфаджии" с цел да приберат някоя двадесетолевка в джоба. Те не спират пияни шофьори, ако са известни личности, те ги предупреждават да карат внимателно. След това всички призовават да спрем войната по пътищата. Ами айде да я спрем, де! Или е по-добре да се кача в колата на 2 водки и Пазителят да ме спре, да ми се извини и да ме потупа по рамото с думите "Карай внимателно, пътят е опасен". Не, всъщност, няма да стане така, защото не съм известна личност и нямам джип или каквато и да е лъскава кола със затъмнени прозорци или с дипломатически номер :)

Те не преследват кварталните дилъри на наркотици, защото ги познават добре, дори са си приятели с тях. Те не могат да се справят с организираната престъпност. Не е лесно да се бориш с нещо, което е част от теб или ти си част от него...

Но не си мислете, че не си вършат работата. Те идват у вас и правят проверка на колекцията ти от дискове. След това проверяват и импровизираната ти домашна градина. Те идват до вас и те взимат за разпит, защото си правил агитации за стачка.
Те ритат магданози и къпини на баби с пенсии по 60 лв., защото са заели цял 1 кв. м от централна софийска улица и то без да имат лиценз...
Не, те не са вандали. Това са старите нови пазители на реда.
Те са новите агитатори на анархизма в България.
Никой не знае какво правят и дали е правилно, защото и никой в наш'та държавица не си знае правата. Че за какво му е на обикновения човек да си знае правата?! И да ги знаеш, и да не ги знаеш, те ще те приберат, ще те потрошат от бой и след това евентуално ще те пуснат.
Не, в България няма смисъл да познаваш закона и правата си. В България е добре да си научил неписаните закони или по-добре законите на джунглата. А и да не си ги научил, те се възприемат бързо. Нали знаеш, най-добрият учител е улицата. И те като добри учители се стараят да те подготвят подобаващо.

И все пак, дайте гласност. Сега съм млада. Още нося идеалистичните мечти, че нещата тук могат да се оправят. Все още мисля, че има смисъл да изкажеш мнение и да се опиташ с него да промениш поне малко нагласите на хората. Все още вярвам, че има смисъл да седя в България - поне знам, че има какво да се променя в нея. Иначе смисълът щеше да се изгуби. Кой знае. Може пък ние да станем новите пазители на тази заблудена държава и на още по-заблудения ни народ.

What I've Done

2007-08-04T15:05:00.000+03:00

In this farewell,
There’s no blood,
There’s no alibi.
'Cause I’ve drawn regret,
From the truth,
Of a thousand lies.

So let mercy come,
And wash away…

What I’ve Done.
I’ll face myself,
To cross out what I’ve become.
Erase myself,
And let go of what I've done.

Put to rest,
What you thought of me.
While I clean this slate,
With the hands,
Of uncertainty.

So let mercy come,
And wash away…

What I’ve Done.
I’ll face myself,
To cross out what I’ve become.
Erase myself,
And let go of what I've done.

For What I’ve Done

I start again,
And whatever pain may come.
Today this ends,
I’m forgiving what I’ve done.
I’ll face myself,
To cross out what I’ve become.
Erase myself,
And let go of what I’ve done.
What I’ve done.

Forgiving What I’ve Done.

Linkin Park

Отново се опитаха да замажат очите ни

2007-08-03T12:32:00.000+03:00

Иракли сега

Иракли догодина

Правителството, и по-специално Министерството на околната среда и водите, изглежда се уплашиха от развитото съзнание за гражданско общество в България след последните стачки на природозащитниците по въпроса с Природен парк "Странджа".
Ето, че дойде време да се върнем на въпроса за Иракли. Миналата година след бурни протести по въпросите за НАТУРА 2000 и това дали Иракли и Емине да се извадят от програмата, за да продължи застрояването на българското Черноморие, правителството реши отново да ни затвори очите. Отложи изваждането на зоните от европейската програма с 1 година и реши, че след като утихнат страстите на екозащитници, ще могат да позволят осъществяването на поредното безразборно строителство.

За съжаление, уважаеми управляващи, и по-специално, министър Джевдет Чакъров, сгрешихте жестоко в преценката си. Колкото и да оприличавате българското общество на стадо овце, на него му писна! Обществото се умори от гаврите, които извършвате години наред с него. Българите успяха да преживеят и продължават да преживяват краха на едно подобие на държава. Някои може би ще кажат, че държавата ни те първа започва да се развива... Е, аз не съм съгласна. От гледна точка на урбанизацията в лицето на безбройните панелки с 10 г. срок на годност, съм съгласна – държавата се развива. Но във всичко останало, категорично отказвам да приема, че вървим напред – не и докато не го видя с очите си.

Да, обществото се умори от престъпленията, извършвани срещу екосистемата на България, която е прекалено богата (а можеше да бъде и още по-богата), за да бъде унищожена заради корпоративни и държавни интереси.

Отменихте срока с 1 г., но не успяхте да замажете очите ни. Напоследък българинът започна постепенно да се събужда от дълбокия си сън на мълчание и толкова се стресна от това, което видя наоколо, че сега се страхува да заспи. Не знае какво може да му причини собствената му държава.

Но г-н Чакъров си знае работата. За малко се вживя в ролята на американския президент Джордж Буш (който винаги се прави на доброто ченге), заявявайки, че няма да позволи застрояването върху която и да е защитена зона в България. Може би трябваше да излезем пред Министерството на околната среда и водите с лозунги “Чакъров е нашият герой”! Може би и някои се бяха запътили да го направят... естествено, преди да чуят думите му, казани помежду другото, че само някакви си 1000 декара земя ще бъдат оставени на произвола. И то част от самата плажна ивица, която не е тайна за никой, че е най-апетитната зона за инвеститори и предприемачи.

Отново се опитаха да замажат очите ни – за пореден път тази година, за поредната природна зона.

Отново се връщам на стария си въпрос – на кого му пука за природата в България, на кого му пука за флората и фауната? Добре, че младите се превърнаха в най-добрите защитници на екологията, които дори вече не се нуждаят от призив за протести. И докато съществува будното гражданско съзнание, готово да реагира на всяка несправедливост, то тогава те, управляващите, няма да успеят в своите стремежи да ни затварят очите. Остава спорен въпросът дали ще откликнат на общественото мнение, дали ще продължат да съсипват природата, или ще се откажат от бизнес интересите си. За съжаление, тук не мога да изкажа своята надежда... Всички добре знаем и още по-добре сме изпитали беззаконието в милата ни родина. След като тук се подиграват с интересите ни, след като тук никой не зачита мнението на цял един народ, то какво ни остава, питам аз? Кой тогава ще ни защитава извън граници? Всеки път ли ще трябва да чакаме целият свят да възроптае, а след това да започне една международна борба за власт, петрол, оръжия и “зелени” интереси като цяло?

И после ходи с гордост да се наричаш българин...

"Единайстият час"

2007-07-30T16:12:00.001+03:00

Филмът на Леонардо ди Каприо "Единайстият час", който документира състоянието на планетата и предлага визия за бъдещето, ще тръгне по екраните в Съединените щати още в края на август. Сега ти предлагаме трейлъра.

По думите на самия Леонардо ди Каприо филмът е за зелените решения, които трябва да започнем да внедряваме в ежедневието си преди часовникът да е ударил полунощ. Във филма участват зелени мислители като Стивън Хокинг, Дейвид Сузуки, Уангари Матай и Михаил Горбачов. Те представят проблемите на земята - обезлесяването, изчезването на видовете, замърсяването на океаните, глобалното затопляне, но без да плашат. Филмът зарежда с ентусиазъм за чудесните неща, които предстои да направим, за да тръгнем по пътя на устойчивото развитие.

Повече на сайта на "Единайстият час".

Информацията е на www.gorichka.bg

Трейлърът към фила можете да видите тук.

Отново на българска земя!

2007-07-25T13:43:00.001+03:00

Българските медици се върнаха! Няма да добавям "и палестинския лекар с български паспорт". Българските медици се върнаха, повтарям! Колкото и пъти тези думи да се чуят, прочетат или кажат, все още фактът не е за вярване. И те, изстрадалите в прогнилия от жестокост, беззаконие и нечути писъци, затвор... и те все още не могат да повярват и едва ли скоро ще осъзнаят какво се случва около тях. Но фактът си е факт. И можем само да се радваме, макар и с 8 г. закъснение, че мъчениците успяха най-после да стъпят на родна земя, където с отворени обятия освен роднини, ги очакваше с нетърпение целият български народ.
За разлика от повечето изказвания обаче, не мисля, че трябва да благодарим нито на българската дипломация, нито на Европейския съюз, нито на семейство Саркози, нито на Съединените щати. Жалко е в днешно време, живеейки уж в мир и демокрация, да трябва да благодарим на някого за това, че е помогнал на справедливостта да възтържествува. И все пак, ако трябва да благодарим на някого, то това са обикновените граждани, не само български, надявам се, които приеха съдбата на българските медицински сестри като своя. Те плачеха наравно с тях, макар и да не можеха и да си представят изпитанията, на които те - мъчениците, бяха подложени. И слава Богу! Трябва да благодарим на високата общественост, на медиите, които напоследък се превърнаха в модерния образ на будителите от Просвещението.
А какво да кажем за българската дипломация? Тук би трябвало да се каже или добро, или нищо. Е, аз ще си позволя да кажа, че дипломацията закъсня твърде много. Медиците щели да направят сериозна грешка, ако съдят правителството на Костов... Държавата направила достатъчно за тях. Да, държавата успя да удвои страданието на тези хора. Лесно е извън затвора да се говори. Но за тези 8 г. и половина само Те знаят какво е трябвало да преживеят...
Та, да се върнем към държавата. Направила е достатъчно. Не, тя направи част от необходимото, което се включва в задълженията й да защитава своите граждани в или извън тяхната родина!
А какво да кажем за европейската и американската дипломация? Няма смисъл да се самозалъгваме. В глобалния свят липсва състрадание към отделния човешки живот. А в политиката липсва еднозначно желание за помощ на която и да е държава. Тук хуманизъм, за съжаление, няма. Единственото, което движи колелото на великата дипломация, то това са личните интереси, както винаги свързани с пари, много пари и власт.
И не че имам нещо против (и аз им благодаря), но семейство Саркози успяха да рекламират себе си пред целия свят по възможно най-добрия начин и то в самото начало на мандата на френския президент Никола Саркози. Мисля, че трябва всички да се изправим на крака и да ги аплодираме. След това може да аплодираме и Либия за притежаваното от нея количество петрол!
Мога да си представя и американския президент Джордж Буш как се облизва тайничко, изпращайки свой посланик в Триполи.
Следващата фаза е състезание за това кой ще направи петролната сделка на годината.
Иначе всички сме много хуманно настроени. Изведнъж започнахме да се интересуваме от заразените със СПИН либийски деца, от трагедията на 7 невинни души и от тревогите за една незначима за света България.
Но по-добре да не помрачаваме щастието на целия ни народ, да не помрачаваме и свободата на българските медици. Както всички казват: важното е, че те са тук и дано успеят да продължат живота си като нормални хора, макар и това да ни се струва невъзможно. Да не забравяме обаче, че българинът е силен по своята същност.
А сега: хиляди благодарности на българската дипломация, на Европейския съюз (по-специално на Франция и Германия) и, разбира се, на Съединените щати!

Return To Innocence

2007-07-21T11:22:00.000+03:00

Това не е началото на края,
Това е завръщането към самия теб,
Завръщането към невинността!
Любов- преданост
Чувство - емоция…
Не се страхувай да си слаб,
Не се гордей твърде много че си силен,
Просто погледни в сърцето си, приятелю!
Това ще е завръщането към самия теб,
Завръщането към невинността!
Завръщането към невинността.

Ако искаш тогава започни да се смееш,
Ако пък трябва заплачи,
Бъди себе си, не се крий,
Просто вярвай в съдбата.

Не се интересувай какво казват хората,
Следвай собствения си път.
Не се отказвай и използвай възможността
Да се завърнеш към невинността…
Това не е началото на края,
Това е завръщането към самия теб,
Завръщането към невинността!

P.S: Както останалите песни на Enigma, и тази носи позитивизъм и може да те пренесе един вид на друго духовно ниво. Жалко, че по-голямата част от участниците на музикалната сцена не правят подобни парчета. Жалко, че и малко хора харесват този тип музика. Както и да е. Почувствайте chillout-a! :)

Groove Armada - My Friend

2007-07-19T16:04:00.000+03:00

"Whenever I'm down
I call on you my friend
A helping hand you lend
In my time of need.

Whenever I'm down
And all that's going on
Is really going on
Just one of those days...

You say the right things
To keep me moving on
To keep me going strong...

Whenever I'm down
I call on you my friend
A helping hand you lend
In my time of need..."

Страх, самота & евтин алкохол

2007-07-11T12:09:00.001+03:00

Той избра да се скрие зад завесите на своя страх и самота. Реалността за Него съществуваше безсмислено и бе така далечна, че Му харесваше без нея. Той предпочиташе да живее в своя измислен свят, потопен в немалко градуси евтин алкохол и да се представя пред хората такъв, какъвто самият Той искаше. Да, алкохолът беше за предпочитане. Алкохолът беше маската, от която Той си мислеше, че се нуждае, за да скрие страха и самотата, да скрие това, което беше Той всъщност - слаб, безпомощен и страхлив. Не разбираше, че за да избяга от своя омагьосан кръг на самота, страх и алкохол, трябваше да се изправи срещу тях. Вместо това, Той бе твърдо решен, че начинът е да ги приеме като черти на характера си. За съжаление, и другите ги приеха като такива - просто черти на характера му."Той си е такъв", повтаряха често те, неосънавайки, че Той има проблем, който не спира да го мъчи.
Но по пътя си Той изгуби своята личност. Той продължи упорито да търси истината под капачката. Беше сигурен, че Тя - истината, от която се нуждаеше, за да продължи напред, е някъде там на дъното и се нуждаеше от помощ. Не осъзнаваше обаче, че Той самият се нуждае от помощ по пътя си към дъното на своята бутилка с фалшив етикет - бутилка, препълнена със страх, самота и евтин алкохол.
Той обаче започна да харесва самотата и започна да използва страха като оръжие срещу хората, срещу близките си хора. В алкохола намираше помощта, самочувствието и вярата в себе си, която другите му предлагаха и се опитваха да му дадат.
От любовта бягаше забързан и уплашен, защото Тя не му беше нужна. Сам си беше достатъчен, не желаеше излишни нерви и излишни страдания. И започна да бяга и от този проблем като го прегръщаше с двете си ръце. Той винаги бягаше от любовта, когато се стигнеше до думи и се връщаше, когато започваше да я чувства далечна за сърцето си. Накрая... просто спря да я разбира, спря да разбира и себе си.
Разбираше единствено размазаното отражение на собствения си образ в бутилката с изтъркан етикет. Но в един момент се уплаши от онова, което бе видял в нея. Уплаши се от образа, който бе приел - на безчувствен, страхлив, самотен егоист, забравил дори за себе си, само за да избегне страданието. Той не разбра, че то - страданието - бе (или трябваше да бъде) част от реалността - реалност, която съществуваше далечна и непозната. И тогава Той реши да надникне по-надълбоко във фалшивата бутилка, където изгуби собственото си Аз. Изгуби го някъде между страха, самотата и евтиния алкохол...

P.S.: Изгубвайки своята личност, Той изгуби и името си...

За да не остане природа в България

2007-07-06T16:49:00.003+03:00

"Не мога да дишам" гласеше лозунгът на един от участниците в мирните протести в подкрепа на Природен парк "Странджа". Но на кой ли му пука след като твоето не-дишане ще осигури милиони или милиарди хартийки за джоба на някой бизнесмен, а може би и за някой политик?! Защо да не избием иначе непотребните животински и растителни видове след като ще имаме страхотен почивен комплекс? Чак се учудвам на протестите на всички тези граждани, които явно не разбират, ама въобще за какво става въпрос. А и говорим само за 1 160 680 дка земя. Има около 261 нищожни вида птици или само 68% от орнитофауната в страната. Просто абсурдно! Включени в Червената книга на България са 17 гнездящи, като черният щъркел, осоядът, малкият лешояд, скалният орел, левадният дърдовец, горският бекас, гълъбът-хралупар, белогръбият кълвач, черният кълвач и 57 вида мигриращи птици. Не знам дали вие, плиткоумни граждани на Република България, все още не сте разбрали, но на наш'та Държава Червена книга не й е нужна. Ние сме се заели с каузата "За да има бизнес в България". Нали плачехте за липса на пари, за липса на работни места? Е, колегите от "Краш 2000"
(обърнете специално внимание на името) ще ви ги осигурят, те мислят за вас и не виждам защо трябва да протестирате. Та вие плюете на собствения си хляб, малоумници такива!
Да, но приятелите от ВАС разбират за какво става въпрос. Те не откриха границите на парка и решиха, че той не съществува, само по документи обаче. Затова ще започнем работа да го заличим и визуално, за да бъде всичко изчистено и ясно.
Пък вие си протестирайте за спорта. Изгубихте си така и безсмисленото време в протести срещу застрояването на Иракли, но и от там ви изгониха, нали?
Аз предлагам всички заедно да построим сцена, от която мълчаливо да наблюдаваме унищожаването на прекрасната българска природа и идването на новата ера в България - "крашърската" ера на строителството и бизнеса.
Да живее Капитализмът!

В твоите чаршафи

2007-07-05T17:00:00.001+03:00

"Разбрах, че си ме търсила. Но бях оставил Петя в леглото ми с моя компютър да лежи, защото имах спектакъл"...
Защо ли ми казваше това, сякаш ме интересуваше какво става в неговото легло. Аз те напуснах, мили, точно защото не исках повече да бъда в твоя интимен живот, в твоите чаршафи. Това не го ли разбра?! Искаш да бъдем най-добри приятели? Добре, а защо тогава се опитваш да ме нараниш?
Още в момента, в който се разбрахме да си останем приятели (колко изтъркана фраза само), знаех, че това е абсурдно. Самозалъгвах се, опитвайки се да успокоя и теб. Не можеше да свърши с едно сбогом, нали? С теб така и не се научихме да се сбогуваме и да си казваме прости и това бе причината да се нараняваме така жестоко. А понякога най-правилното решение е да сложиш край, да загърбиш миналото, за да продължиш напред. Но ние не го направихме. Продължават да ни преследват призраците от общото ни минало, напомняйки ни, че не можем да избягаме от него. Аз живея със спомена за теб, за да не забравям каква глупачка бях. И сега разбирам защо продължавам да те питам всеки ден как си. Не, не си най-добрият ми приятел и никога няма да бъдеш. Оставаш все същият лицемерен човек, опитващ се да манипулира близките си хора. Оставаш си старият писател от предишната история. Опитваш се да докажеш, че си променен и че си по-щастлив, а не си. Знаеш, че по пътя изгуби част от себе си, без която не можеш да бъдеш същият, но не можеш и да се промениш. Изгуби онази част, която бях аз за теб. Освободи призрака, приятелю, за да продължиш напред пълноценно. Не бъди лицемер и пред нея. Можеш да продължиш да ми говориш как непрекъснато се усмихваш, колко е прекрасен животът ти. Мен не ме интересува, но го кажи на собственото си съзнание. Продължи да ми изброяваш списъка си с к**ви, които са се въргаляли в твоите чаршафи, продължи да ми разказваш колко пъти си я накарал да свърши. Върни си егото и вярата в себе си. Може би това е начинът да избягаш от мен. Но не ме въвличай, моля те, в твоя филм, от който аз пожелах да избягам. Понякога и на най-добрите си приятели трябва да спестиш част от личния си живот. В противен случай рискуваш да ги отблъснеш от себе си. За мен ти се превърна в Непознатият, когото не искам и да познавам, но продължава да ме интересува как е. Предпочитам да не опетнявам спомените с настоящата ти личност. В противен случай аз рискувам да съжалявам, че съм те срещнала.

God is coming to smile us!

2007-06-10T09:45:00.001+03:00

Полицаи на всеки метър, постоянно прелитащи хеликоптери, затворени прозорци в центъра... Не, не наближава нова война. Човек ще си каже, че идва апокалипсисът, но не - идва нещо много по-важно и по-страшно от това, идва самият Джордж Буш в целия си блясък, от плът и кръв и с целия си антураж от охранители (Сикрет Сървиз, ФБР, ЦРУ), лекари и подлоги! Самият Господ слиза от... САЩ! И добре, че е добрият американски президент, та да бъдат окосени иначе обраслите полянки и почистени иначе пробитите и кални софийски улици. И добре, че е глупавият български нрав - да почистваме вкъщи само, когато ни идват на гости. Все пак всички трябва да си помислят, че сме чисти, прибрани, без ядове и без проблеми и едва ли не, да ни завиждат. Ще барикадираме цяла София, защото Буш - пича е преследван от постоянна параноя от тероризъм, а терористите, от своя страна, страдат от неизлечима любов по чичо Буш. Всички ще му паднем на колене, защото Джорджи ще се разходи из Витошка и може да ближем асфалта след него, за да усетим дъха на the american dream...
За съжаление, само това можем да правим - да облизваме задници (с извинение) и подметки, а пък и Той е обучен в "слагането" с вечната 100-каратова мазна усмивчица в стил "послушните дечица ще оближат сладоледа". Ще заложим някоя друга бомба в доброто старо БГ, ще изпратим някой друг войник в Ирак да се пържи на огъня и ще се радваме на 24-часовото присъствие на Буш, когото ще го помним цял живот. Е-е-ех... идилия!
После ще възхваляваме сегашните управляващи, които ще се бият още по-силно в гърдите, успокоявайки и нас, и себе си с жалките думи: "И ний сме дали нещо на света". Ще станем част от разрастващия се глобализъм. Ура-а-а, за момчетата, които не се страхуваха и без да им мигне окото помогнаха за великата идея - "Да унищожим света заедно!"
Бройте оставащите минути, той почти пристигна да ни избави от неведомите пътища господни. Затаете всички дъх и очаквайте с туптящо сърце Недостижимия. Почакайте Мисис&Мистър Буш да помахат задружно с ръчичка, да покажат пластмасовите си усмивки, грешка - усмивките си за милиони... (Какво ли не биха дали наш'те братя терористи да им ги свалят от лицата!)...та... ще ни кажат, че сме добри приятели (и гъзоблизци), ще разменят някоя друга дума с Първанови и всички ще останат щастливи и доволни. И после кой от къде е!
А ние ще стоим, както винаги, с пръст в уста и ще се чудим какъв беше смисълът да ни затворят дискотеките в центъра, жестоките паяци да ни вдигат колите и да ни бъде забранено свободното движение в наш'та си столица. Иначе живеем в демокрация... Е, поне ще останем с хубавия спомен за окосените полянки и измитите улици. До... следващия президент на Великите Съединени Щати (ВСЩ).
See you on the other side.

A Global Warning

2007-06-05T18:37:00.001+03:00

My World

2007-05-28T20:03:00.000+03:00

Read my VisualDNA™ Get your own VisualDNA™

Разказ за мълчаливото стадо

2007-05-23T16:23:00.000+03:00

В България настъпи суша, напомняща на Елин-Пелиновите разкази за тежката съдба на обикновения български селянин. И хората се стреснаха. Бяхме на път да обявим бедствено положение в страната. Но на кой друг му пука, освен на занимаващите се със земеделие? Ние си стоим в Града и спокойно се наслаждаваме на хубавото слънчице. Е, както винаги, трябва да настъпи кризата, че да се събуди народът. Имаше тежка суша метеорлогично погледнато. А в политически аспект - имаше и все още има суша в управлението. И отново сушата засегна нас, защото винаги ние си го отнасяме. Ние - простите хора, някак си, забравихме, че живеем в демокрация. Превърнахме личната си свобода във всеобща свободия. Но не използвахме демокрацията със своето предназначение - забравихме за правото си на глас и мнение, правото да отстояваме позиции и желание. И разбира се, Те приеха мълчанието ни с радост. Решиха с премълчания глас да си правят каквото те си пожелаят, да го използват, както е най-добре за тях. И са си прави хорицата. Ние като сме си овце, защо пък да не се гаврят с нас.

Е, пак се изгавриха. И този път най-жестоко. Не, не ми се говори за политика. Няма да правя това, което правя по цял ден - да обсъждам политическата обстановка в страната.

Не мога да остана безразлична обаче на факта, че с цялата си гордост, която имахме през последните 5-6 месеца, че вече сме пълноправни европейци... ние отново се върнахме към първобитността.

Ето, че в Европа ще ни управляват интересите на ромската нация и милите ни братя - турците, на които не им стигнаха 500 години гавра с българите, ами продължават да ни го набутват, с извинение, по най-бруталния начин. И всичко това, защото обичаме мълчанието. Мислехме си, че ще накажем някого със своето не-говорене. Е, приятели, преебахме се. Или ни преебаха по най-тъпия и смешен начин.

И небето, сякаш, да ни покаже колко сме капризни и в същото време заблудени овце, ни наказа с дъжд. Ето, няма суша. Айде сега, давете се, невежи люде! И времето се подигра с нас в момента, когато се самозабравихме в своето себелюбие.

Освен, че вкъщи имаше наводнение, на мен дори и електричеството ми спря. Е, нали исках да си почина вкъщи, да си мълча..., значи в тъмнината ще си почина най-добре, нали? Ех, върна се познатата ни дискотека от комунизма или както аз обичам да наричам - светлинното шоу. Крушката ликуваше в своето пресветване на всеки 10 минути за секунда и после пак заспиваше, не - замълчаваше също като мен и всички вас. Исках почивка, но в този момент реших, че не ми се почива. Запалих свещи. И се къпах на свещи - каква романтика само =)

Ето, сега решихме, че не ни се мълчи. Искаме да говорим, да имаме право на глас, на коментар в целия този парад, който се случва пред очите ни. Нищо, нищо, следващия път! Ние ще чакаме търпеливо, както правим всеки път, а после ще забравим, защото сме едно добро послушно стадо. "Черните" овце ще се забавляват на наш гръб, а ние все така послушно ще търпим.

Лека нощ...

"Crap"

2007-05-12T15:02:00.000+03:00

"Ако се загледа в себе си, човек ще види, че се е превърнал в боклук, защото се е вторачил в едно нещо, извадил го е от заобикалящия го свят и го е превърнал в цел, която го погубва. Покрай стремежа си да стигне до целта, човек забравя да живее."

Наум Шопов

Големият актьор разиграва за трети път историята на Фернандо Крап от Самюъл Бекет. Първият беше преди 15 години в спектакъла "Последният запис", под режисурата на Крикор Азарян, вторият - преди 3 години в екип с Димитър Еленов под името "Последната лента на Крап". Най-новото представление се казва само "Крап", постановката е на самия Наум Шопов.
Общото между сегашния Крап на Шопов и предишните е твърде малко - в залеза на живота си един мъж превърта на прашния си магнетофон стари записи и прави равносметка. Първият Крап беше отчаян старец, при втория се процеждаше надежда, сегашният е деградирал - и физически, и психически.

"Наум Шопов рови из буклука в душата на човека", в. "Монитор", 12.05.07, Елена Кръстева

The way I feel

2007-05-06T17:46:00.000+03:00

Майната ви на всички!

2007-05-04T16:16:00.000+03:00

Отказвам се!

И на теб майната ти, тъпак!

Всички мъже са п**ки, с извинение...

Май последните години доказват смяната на ролите - жените трябва да се държат като мъже, а мъжете са пълни пикли. Гадни безотговорни бъзльовци, които не знаят какво искат. Те искат иначе. Но в неподредените си и сбъркани желания, самите те се изгубват някъде. Е, поне не реват много, но за сметка на това пък, каквото и да стане, те винаги са с тъпата си усмивка на лицето в стил: "Е, к'во пък е станало?"

Повръща ми се!

Предложение:
Мили дами, като не знаете к'во искате, си стойте вкъщи, направете си дупка в стената, примерно, и се облекчавайте там - без фалове и без сконфузни ситуации... и без нуждата от тъпи усмивки:)

А жените...тяхната роля, т.е. наш'та роля - освен всички рутинни shit-ове, трябва да се стараем да бъдем красиви, да изкарваме пари (ама повечко, за да има за всички), да не се оплакваме (та ние сме новите мъже), да си мълчим по възможност (мъжете говорят рядко и... безсмислено), да се съобразяваме с... всичко (все пак "пиклите" са по-претенциозни и от нас - екс-жените) и по възможност - да си купим по един вибратор (иначе трябва и в манастир да се влезе).

А да, трябва да гоним "бъзливите бълхи", да им вървим по задниците, но да не прекаляваме, че може пък и да се стреснат съвсем. Не трябва и да ги ангажираме много със своята личност, защото те са много заети (нужно е време за чикии)... Иначе могат да бъдат много верни приятели (почти като кучетата), но трябва да се внимава с тях, да не ги предизвикате да си извадят атрибутите, защото за всичко вие ще си бъдете виновни. Та те са само приятели... и жени. А все пак знаем за жените много - те не знаят какво искат и... къде ги сърби, както при мъжете - не знаят пикае ли им се, е*е ли им се. То е все тая, нали? И в двата случая дупката в стената върши работа.

Цинично, нали? Също като тях.

Захир

2007-05-02T22:54:00.000+03:00

"Захир* - нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че ни довежда до лудост...

Любовта е неубоздана сила. Когато се опитваме да я контролираме, тя ни унищожава. Когато се опитаме да я вкараме в затвор, тя ни поробва. Когато се опитваме да я разберем, се чувстваме изгубени и объркани. Тази сила съществува на Земята, за да ни носи радост, да ни позволи да стигнем до Бог и до ближния ни; и въпреки това заради начина, по който обичаме днес, изкупваме всяка минута спокойствие с един час тревога...

Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през ХVIII век. Захир на арабски означава видим, ясен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепенно започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или лудост."

Паулу Коелю, "Захир"

P.S.: Страхотна книга... Прочетете я :)

It's No Good

2007-04-30T12:26:00.000+03:00

I have all the time in the world... to make you mine:)

--------->Pozdrav za po4itatelite na Depeche :)<-----------

Top Gear - Party / демек Коч Парти/ 26.04.2007

2007-04-28T15:56:00.000+03:00

Рецепта Анти - сдух:

- бира;
- кебапчета (аматьорско приготвени - party grill style);
- наргиле (с вкус на мента по възможност);
- предаване за коли (задълже "Top Gear");

И най-важното за едно коч парти - подобаващи кочове =)

Десет Х =)

Touch Of Hope

2007-04-28T15:53:00.001+03:00

Lamb - Gabriel

Без запознанства и без сбогувания

2007-04-26T15:09:00.000+03:00

Това е моят малък прозорец към света... и всяка минута е различно представление.
Може да не го разбирам, може дори да не съм съгласна с него. Но въпреки това го приемам и просто се нося по течението. Корабът на живота, в който пътувам... той не бива да се клати. Но аз пътувам по течението. А всички реки водят в морето.

Идеята е да останеш в състояние на постоянно напускане докато винаги пристигаш. Спестява запознанства и сбогувания. Спестява болка и тъга.

Пътуването не иска обяснение. Само пътници... просто пътници, които срещаш, разминаваш се с тях... Някои остават за кратко като спътници в пътуването ти към океана, а после те напускат. Остават в твоите спомени, които с времето избледняват. Накрая винаги оставаш сам в океана.

* * *

... Сякаш идваме на тази планета с кутийка пастели - може да ни дадат кутийка с 8 цвята, а може би такава с 16... Но всичко е в това какво правиш с пастелите, с цветовете, които са ти дали.

И не се безпокой дали оцветяваш в очертанията. Най-добре оцветявай извън тях. Не ме ограничавай!

Аз винаги ще бъда извън очертанията, защото аз определям своето пътуване... без запознанства и без сбогувания.

"Waking life"

Come into my mind

2007-04-18T21:53:00.001+03:00

Тасос... зеленият остров, малкият рай, в който успях да се откъсна малко от света... макар и за кратко! Да, беше трудно, натоварващо, изморително. Не получих дозата сън, от която се нуждаех, но аз съм вече робот и на мен сън не ми е нужен. Да, имаше наистина 70 говеда. Оопс! Грешка... хора, нормални хора с изключение на част от тях - с леко селски прояви. Както и да е, важното е, че моите бяха същински ангели, които успяха чрез своето щастие да ме накарат и аз да се почувствам добре. Какво по-хубаво от това да дариш щастие и да забравиш за собствения си shit?

А Морето... детайлът, който ми липсва тук в София, в мрачната и потънала в миризма София! Имам нужда от пространство, от кратко съзерцаване в необятните води, които ме успокояват, които ме карат да се чувствам спокойна и... свободна. Не искам да се връщам. Успях да забравя, да забравя всичко и да избягам, да бъда тази, която бях. И сега... сега не искам да съм тук. Не исках да мисля за нищо, не исках да се връщам! Ала аз съм тук и това е реалността, която за пръв път аз приемам с цялото си същество. Не страдам, не мога и да страдам. Изчерпах се...

Искам да изхвърля всичко, което ми пречи, което ме кара да се чувствам потисната. Писна ми да влизам в скучни роли и да търпя bulshits! Ще бъда тази, която аз искам... не, ами тази, която съм си всъщност и ще правя това, което ме кара да се чувствам добре. Другото не е от значение...

И по този повод напуснах работа. И съм доволна - първа крачка далеч от сдуха. Извод - с шибани византийци - никога повече! Как беше: отидох, видях... ама напуснах! :)

Продължавам. Както правя всеки път. Нямам време за почивка, нямам време за депресии. Инерция - просто давам по инерция, но напред. Ще се справя и с този филм!

Щастлива съм. И въобще не ме е*е. И може би единственото, което ми куца е шибаната самота, която толкова много мразя. Пътят към манастира е кратък, а моят път към лудостта никак не е далеч. Яко е като си сам и просто търсиш без дори да знаеш какво. Лошо е когато си открил, когато знаеш какво искаш... а трябва да се съобразяваш с прищевките и неразбраните желания на другите. Да, аз знам от какво се нуждая и какво искам. Но за съжаление се връщам към старите филми, в които хората си играят с мен на как беше... "иди ми, дойди ми". Поне е интересно:) Но както с всичко останало и това писва в един момент.

Е, поне съм в играта. "Нека играта продължи", нали? Поне е весело. Но аз вече съм отегчена. Затова по-добре Fuck off за всички! :) И в манастира ще е по-интерсно =)

Това май съм Аз :)

2007-04-02T23:49:00.000+03:00

Напускам за малко...

2007-04-02T21:18:00.000+03:00

Ще избягам... ще избягам за малко от този чужд и пълен с мъка свят. Ще отида там, където няма тъга, макар и да се срещна за миг със самотата. Ще остана сама със своите сиви и объркани мисли. За да бъда отново аз. За да продължа напред с нови сили и с вечната 100-каратова усмивка. Тук се пренаситих от безсмислие и напразно изминали дни. Оставям след себе си спомените като тежък товар, който ме топлеше, но сега ми носи само тъга. Ще почина за момент, встрани от пътя, някъде из пустите кътчета, запазени за изморени пътници...

Така ми е по-добре - без досадно звънящия телефон и безсмислените излишно изречени думи. Така ми е по-добре - без ненужните чувства, носещи единствено объркване. Утрешният ден ще бъде слънчев и топъл. А аз съм далеч от всичко натоварващо.

Скоро ще се върна - когато си почина. Не, няма да се връщам, а по-скоро ще продължа. С нови сили... Няма да вярвам на страхливо изречените думи. И ще продължа да търся верния път.

Мамата си е*а!

2007-03-29T21:01:00.000+03:00

Е вече си еба мамата, с извинение!

То бива бива, ама т'ва мойто не е никаква революция, а пълна деградация... То не бяха любовни терзания, излияния, псувни и всякакви такива shit-ове. Ама КРАЙ!

Върнах се обратно на земята, в готината реалност, макар и неприемлива понякога. Тук съм вече :) А реалността - скучно ежедневие (рутина май му беше думата), с малко разчупващи положението истории. Графикът е начертан от - до: работа - бира - сън - пак работа - (междувременно във всички възможни паузи малко учене) - евентуално релакс вкъщи... и така. Готино с две думи, а с други думи (написано на чашката ми за кафе) - "Same shit different day"!

И в тези прекрасни дни, изпълнени с неуморим и незаплатен справедливо, несправедлив труд, имам една прекрасна идея и мечта едновременно - да имам само 3-4-5 дни, в които да забравя дори, че съществувам. Е, не да се вкарам в емо-история, а просто да мърдясвам... Но няма шанс. Все пак част от желанието ми ще се сбъдне - ще забравя за себе си и ще трябва да мисля за още 70 говеда (понеже ми е малко да мисля за своята личност)... Евентуално, ако успея да се съвзема и ако не получа нервна криза от откачени пенсии и капризни агенти, може да успея да зърна бялото моренце на нашите мили съседи - гърците и да се насладя на остров Тасос - у-ла-ла-а. Само евентуално обаче. И все пак, ще бъде яко :)

Междувременно ще продължавам да разчупвам с биричка в ръка и с 100-каратова усмивка, защото да не забравяме най-важното - животът е хубав и рекламата на колегите от GloBul - най-доброто предстои!

Малко рицина, метакса и сиртаки, потрошени чинийки и... се приключват ядовете.

Ясу :р

Свободна съм!

2007-03-12T21:02:00.000+02:00

Вече съм свободна! Свободна съм да мисля, както на мен ми харесва, да правя това, което на мен ми харесва, да бъда щастлива и да мисля за себе си. Уморих се да живея с предразсъдъци и да мисля на първо място за другите. Да премислям всяка една крачка, защото може би мога да нараня близките. И в това премисляне, във всички тези стени, които поставях пред себе си, аз създавах сама своето страдание... Компромиси? Трябва да ги има, за да има разбиране, но искрени компромиси, а не привидни маски с цел - "аз направих всичко за теб". Едно натякване, показващо "голямата обич". "Днес аз те почерпих" или още по-зле "останах без пари" (премълчано - "защото те почерпих"). Виж аз какво направих - сега си ти наред. Хах! Дойдох заради теб, ела и ти при мен, за да ми покажеш, че ме обичаш... (но не бъркай в чинията ми). Дойдох от 2000 км, ама виж, няма да дойда да те взема, 'щото не ми се занимава - много се изморих от тизи път, дееба. А пък за изпращане да не говорим - нали си хващаш такси - мен к'во ме боли - та аз не съм джентълмен, а и ти го знаеш, така че ме остави на мира и недей да се фръцкаш, моля те! А и като се сърдиш и се фръцкаш, няма да те гоня - под достойнството ми е. Ама виж, ти ме гони мен, 'щото се чувствам по-мъж, ама да не кажеш, че съм путка! Похарчи пари (не че ги имаш), защото иначе няма да разбера какво знача за теб... А през това време си търси друг, защото ти не искаш мен, това не съм аз. И все пак ме чакай. Аз имах планове за нас, но ме беше страх да ти кажа (пък за какво да ти казвам - да не сме заедно). Толкова любов таях в себе си и толкова писма написах за теб, които не исках да показвам - че защо да разбираш колко много те обичам?! По-добре е да ти кажа, когато е вече късно, пък може да ти стане гадно. А ако не - намирам си да чукам друга (не за друго, а защото топлото легло ще стопли може би сърцето, което ти разби). Но ти си единствена за мен, знаеш ;) Бъдещето можеше да се промени, но само защото вече всичко е свършило го споменавам. Имах големи планове! Но ето, не сме вече заедно - аз си оправям живота - виж без теб колко съм добре!

Хах! Мъже! Колко сте прозрачни всички. Добре, че все пак разбрах (макар и малко късно) за какво става въпрос. И добре, че спря и да ми пука. Да те мразя ли? Това е невъзможно, просто вече съм безразлична.

Сега съм сама и съм свободна. И за пръв път самотата е толкова приятна!

Днес аз съм свободна - в търсене на перфектния може би? И кой е този "перфектен"?! Не, не е рицар на бял кон:
1. да не пуши;
2. да не пие;
3. да бъде верен;
4. да прави подаръци често;
5. да повтаря всеки ден "обичам те";
6. да бъда единствена за него.

BULSHITS!

Отдавна спрях да вярвам в легенди, нито са ми нужни.
...Не ви ли се е случвало поне веднъж да видите една двойка - Тя прекрасна, мацка номер 1, а той прошляк... Или пък обратното - Той супер мъж, а тя пълна смотанячка... И си казвате "тия пък какво правят заедно". Амиии, просто! Те се обичат. Те се чувстват щастливи. Този прошляк я кара да се чувства добре, а онази смотанячка го кара да бъде себе си. Примерно.
Важното е ти да си добре, да си щастлив (като цяло) и да разчиташ на човека до себе си. Другото е лигава история. Пък и любовта, знаете, е до време - после всеки забравя за какво става въпрос.

И рече пророк Илия:

2007-03-12T20:53:00.000+02:00

"Понякога в живота ни се случват неща, които не можем да избегнем. Но все пак има някаква причина, за да ни се случват. Каква ли?... Това е въпрос, на който не можем да отговорим преди изпитанията, нито по време на тях. Едва когато ги преодолеем, разбираме защо са се появили в живота ни."

Паулу Куелю

ПОВТОРЕНИЕ

2007-02-28T17:55:00.000+02:00

Вчера бях на концерт на Уикеда... и беше тежко, дори се чудя как оцелях! И на всичкото отгоре се разминах само с болки в ръцете,врата и гърба... и няколко синини, въпреки че вчера ми скочиха върху главата 2 пъти и ме разбиха от всички възможни страни. Абе късмет извадих...

Изхвърлих цялата си негативна енергия и дали защото съм се освободила, днес успях да поема двойна повече, та сега се чувствам по-смачкана отвсякъде?!Дали защото вече съм се изпълнила и не мога да приемам повече... Нищо не мога да си обясня и нищо не мога да разбера. Чувствам се безсилна пред думите... Пак онази невидима стена, онази бариера, която така ми пречи! Така и не можах да се отърва от нея... Дали тази бариера се е превърнала в моя собствена?! Само в мен ли е причината или звукоизолационното стъкло се самопоставя, когато реално е по-добре така... Дали малките бацили от стария разказ са се превърнали в сериозни заболявания. Зaболявания на една връзка, която безпомощно блуждае и търси изхода, търси реализацията на едно просто чувство - любовта. Любовта, която въпреки мощта си сама поставя границите и ни напомня как дори обичани, не можем да бъдем щастливи... дори обичани отново оставаме самотни - запиляни някъде из своя вътреше свят.

Думите, засегнали сърцето никога няма да бъдат върнати обратно. А неказаните думи никога няма да могат да изпълнят предназначението си, защото казани късно те носят само объркване и страдание. Едно противоречие между прекалено говорене и глупаво мълчание...

... ще оцелея отново...

"King Of Sorrow"

2007-02-23T17:50:00.000+02:00

I'm crying everyone's tears
And there inside our private war
I died the night before
And all of these remnants of joy and disaster
What am I suppose to do

I want to cook you a soup that warms your soul
But nothing would change, nothing would change at all
It's just a day that brings it all about
Just another day and nothing's any good

The DJ's playing the same song
I have so much to do
I have to carry on
I wonder if this grief will ever let me go
I feel like I am the king of sorrow, yeah
The king of sorrow

I suppose I could just walk away
Will I disappoint my future if I stay
It's just a day that brings it all about
Just another day and nothing's any good

The DJ's playing the same song
I have so much to do
I have to carry on
I wonder will this grief ever be gone
Will it ever go
I'm the king of sorrow, yeah
The king of sorrow

I'm crying everyone's tears
I have already paid for all my future sins
There's nothing anyone
Can say to take this away
It's just another day and nothing's any good

I'm the king of sorrow, yeah
King of sorrow
I'm the king of sorrow, yeah
King of sorrow

Самотният писател

2007-02-20T18:02:00.000+02:00

Продължавай, продължавай да дописваш своята детска история и да сътворяваш своя свят, в който да въвлечеш и другите! Продължавай да си мислиш, че винаги ти си прав и нещата ще се развият така, като ти ги планираш. Разбира се! - та ти пишеш своята история и заедно с нея променяш тази на другите. Какво по-хубаво от това?

Ти знаеш, че можеш да накараш другите да бъдат щастливи, но знаеш също, че с 2 думи можеш да ги накарш да стардат - каквото са си заслужили или по-скоро в каквото настроение си ти. Настроението ти има способността да променя историята - да вини другите за собствената ти вина или да виниш себе си без да усетиш угризения, само защото така е по-лесно. Думите ти умеят да се насочват към този, който ще ги чуе. Ще ги чуе, но няма да ги разбере.

Никой не те разбира теб и твоята история, защото ти сам не разбираш себе си. Никой не може да ти помогне, да редактира творбата ти, защото ти не желаеш. Ти не търсиш помощ и разбиране, защото си мислиш, че сам го можеш най-добре и само ти можеш да се справиш с писането.

На теб редактор не ти е нужен. Ти редактираш, когато читателите отхвърлят твоята история, когато те се чувстват огорчени от това, което са открили за теб, защото това е твоята история. Ти чакаш нещата първо да се случат, а после да ги мислиш, защото твоят герой е импулсивен. Твоят герой изживява своята детска история и също като децата, не поема отговорност, но за разлика от тях - се е научил да мисли първо и може би единствено за себе си. Твоята детска история с детския герой, който никога няма да порастне... Може би ще се променя на външен вид, може би ще се промени по държание, само за да е интересен за читателите, но той самият никога няма да се промени, защото ще се изгуби смисълът на сюжета.

Какво да кажем за читателите - винаги ще има такива, които ще го харесват и такива, които няма да искат и да разберат за какво иде реч. Ще има и такива като мен, които не го харесват, които се разочароват, когато четат и вместо забавление, историята се превръща в начин за преживяване на страданието. Това са хора мазохисти, които предпочитат да усещат болката, отколкото да променят сюжета и да останат сами - сами да пишат своята история. Това са мазохисти, които обичат прекалено много, за да си тръгнат просто така. Мазохисти, които заплащат за всяка секунда спокойствие и незабравими мигове с героя от приказката... заплащат с часове, прекарани в безпокойство и понякога и сълзи.

Приятно четене! Наслаждавайте се =)

2007-01-29T13:20:00.001+02:00

Dnes e edin ot nai-6astlivite mi dni, kolkoto i da se 4uvstvam zle (fizi4eski)!!! Moito slunce si idva! :)))

2007-01-15T17:28:00.000+02:00

Вчера бях на Витоша със my family и си спомних колко хубави моменти съм имала там. Дори и през зимата, дори когато дърветата са оголени, а тревата е суха... тази планина отново е красива, безкрайно красива. Превърнала се е като малък рай, към който можеш да избягаш винаги, когато скучната, шумна и потънала в мъгла София, ти е дошла до гуша!

С биричка, барбекю, чист въздух и готини хора - релакса е на 6. Ето това наричам chillout, особено когато след тежка вечер те боли главата, мускулите и в ушите ти още бръмчи кофти бас... Enjoy it!

Somethin' special

2007-01-12T11:31:00.000+02:00

http://elan.truden.com/Nauchih/jivota

" Той светът си върви и без мене..." / или ода за Великия Смисъл/

2006-12-13T00:04:00.000+02:00

Доста мъдра мисъл на моя така уважаван... за съжаление вече бивш съученик- Наско. Неговите изказвания могат да накарат човек да се замисли за някои доста интересни и необясними неща. Защо съм тук? Какъв е смисълът на всичко това? Защо живея?

И понякога в търсенето на този, не знам защо, но адски нужен смисъл, намираме отговори на доста трудни и болни въпроси, казвайки си "аз си харесвам живота", "наистина има смисъл да го живея, мамка му!"... А понякога се губим... Изгубваме се някъде между многобройните въпроси, намерените или ненамерени отговори, някъде из собственото си объркано и заслепено съзнание. Понякога не намираме дори и жалък смисъл да останем, да се борим, замъглени от множествените shit-ове, стоварващи се всеки ден върху празните ни и отчаяни глави. И в следващия момент- щрак- и лампичката светва и изведнъж се появява свещения СМИСЪЛ- Той... или пък Тя... Кой знае?!

Аз май знам! Смисълът- въплътен в лъча светлина, в разцъфналото цвете, в нечия искрена усмивка, в твоя свят, изпълнен с проблеми, мъка, болка, тъга и всякакви такива съсипващи нервите... неща, но и в света, изпълнен с любов, щастие, усмивки и т.н. и т.н. Но погълнати от своя шибан песимизъм или кофти реализъм с привкус на фатализъм..., сме свикнали да скиваме само негативните явления, да се оплакваме и да повтаряме "писна ми", "мамка му", "мразя този мизерен свят" и все такива "приятни изразчета". На хората им е трудно да гледат позитивно и да съзират и малките красиви неща, те са свикнали само да се оплакват. На въпроса "как си" те не могат да отговорят "супер, добре съм", те обикновено казват: "ами уча/ работя", "ами горе-долу", "ами бивам..." или "зле"... Едно такова колебливо изказване с надеждата другите да обърнат внимание, може би да съжаляват за твоя жалък живот... а те пък, от своя страна да те питат "защо", но не че се интересуват. Заеби! На другите не им пука защо си зле, те искат да разберат единствено, за да доставят удоволствие на душичката си с успокоението- "еее, спокоен съм за себе си", "има и по-зле от мен". Наш'та стара българщина или балканщина- не е важно дали аз съм зле- важното е другите да са още по-зле. Нещо такова май беше.

Аз малко се поотнесох от темата... Та смисълът- май всеки може да го намери, стига да го търси. Това е просто игра на глупавото ти въображение, което понякога се ебава с твоето мозъче и те кара да се чудиш дали си добре или започваш да шизофренясваш!

И понякога дали въпбражението или жалкия ти песимисъм, те карат да си задаваш тези смешни и безсмислени въпроси за това защо си тук, бля-бля- бля... И изведнъж стигаш до зверското заключение, че светът може и без теб. Yes! Е т'ва е вече мъдра мисъл! Върха на песимизма, черешката на себеотказването! Е, то като се замислиш... всички ние май сме тук да объркваме този подреден свят, да се ебаваме с него и да го превръщаме в нищо подобно. И пак като се замислиш... важно е кое за теб е света, 'щото за някои може да е красивата природа с птичките и пчеличките, за друг може да е привлекателния хладилник с бирата и пържолите, пък за трети да е стаичката с телевизора, компютъра и телефона. Интересна визия за нашия стар свят, нали? А пък за някои може светът да се събира просто в две очи- като познатите ни изтъркани стихчета и споменчета... И-и-и к'во?! Абе има още надежда за песимистите, и за нас с теб, Бат'Насе- импровизираните "философи" тип psyho!

Пък той светът може да си върви и без мен, и без теб, ама може да върви и с всички нас, за да го правим по различен, по-интересен, да го оцветяваме със своите комични образи. Освен ако не разработваме огромна атомна бомба, ако не сме от "лошите", замислящи пъклени планове за унищожение на света. И какво ще правим... ще вървим заедно с този объркан свят, и ние- също толкова объркани. И така докато можем... Пък той светът да си върви как си иска! Теб к'во те боли?!

За срещите и разделите

2006-12-12T19:41:00.000+02:00

Как понякога странно се получават нещата. Просто ей така... Как странно е човек, когото си познавал, с който си споделял всички страхове, болки и щастливи мигове... изведнъж просто всичко свършва. Сякаш нишка, не- а кабел се прекъсва и губиш връзка с другия човек. Намираш заместители, намираш нови "контакти", с които да се свържеш и да откриеш разбиране и подкрепа. И забравяш. Но понякога, подминавайки същия този с прекъснатия кабел, махайки му с ръка, сякаш е просто някакъв познат и никога не сте разменяли повече от две изречения... се замисляш. И започваш да се питаш защо се получи така.

Дали хората се променят или се променят отношенията между тях? Дали има виновни или просто пътищата в един момент се разделят? И в един момент... просто нищо не е същото- не е същият човек, не си същия ти, не са същите отношения... Няма виновни. Има само различни интереси, има различни характери и различни пътища. Понякога нищо не зависи от нас. Понякога нещата се случват просто ей така. Както разделите, така и новите срещи...

Никога не се променяме

2006-12-02T23:42:00.000+02:00

I wanna live life, never be cruel,

I wanna live life, be good to you.

I wanna fly, never come down,

And live my life,

And have friends around.

We never change, do we

We never learned to leave,

So I wanna live in a wooden house,

I wanna live life, always be true,

I wanna live life, and be good to you,

I wanna fly, and never come down,

And I live my life, and have friends around.

We never change do we No, no,

We never learned to bleed,

So I wanna live in a wooden house,

Making more friends would be easy.

O I don't have a show to say,

Yes, and I sing of a single day,

We never change do we

We never learned to leave.

So, I wanna live life in a wooden house,

Making more friends would be easy,

I wanna live where the sun comes out.

Coldplay

2006-12-02T17:00:00.000+02:00

За по-лесните неща

Понякога хората свикват да живеят със своите розови облачета и постепенно изграждат непробиваемата стена около себе си, недопускаща лошите мисли, неприемливите думи, понякога недопускащи и жестоката истина. Всички ние постепенно, извървявайки своя път, си изграждаме свой начин за защита, свой начин, с който приемаме или не приемаме заобикалящия ни свят. Да, ние сме свикнали да живеем в тази собствена клетка, да допускаме до нас да стига онова, което ни харесва, да чуваме единствено думите, галещи ухото ни, да си спомняме това, което не ни наранява.
Но понякога, за голямо съжаление, клетката се отключва без наше желание, за да допусне до разума и сърцето ни болката, тъгата, вината, омразата и въобще, всичко, което може да ни нарани и да преобърне предствите ни на 360 градуса. И този момент- когато осъзнаваме същината на нещата, когато си тръгва заблудата от очите ни, ние съзираме грозната истина. Истината, че светът е суров, че няма само добро, че не може да живеем в измислен свят, в който героите сме само ние. Защото понякога нищо не зависи от нас. А понякога ние сами се проваляме в ролята си на перфектния образ- образ на дете, на родител, на приятел, на любим... И рядко търсим вината в себе си.
По-лесно е човек да живее в заблуда и да търси вината в другите за своите провали. По-лесно е да си затваряме очите пред болката и да казваме на себе си „и това ще мине” и да се мъчим да продължим напред. И затичани напред в бъдещето, пропускаме твърде важни, макар и малки елементарни неща, пропускаме или подминаваме предупредителните знаци и грешните стъпки, уж за да не се върнем назад и да не се откажем. И неосъзнавайки това, поемаме риска, да се срещнем с разочарованието горе- на върха. Понякога нищо не е така, както изглежда. Лъскавата опаковка не обещава стойностно съдържание. Но хората винаги са се интересували от външността и съдят по това, което виждат, защото така няма нужда да вникват в дълбочина, няма нужда да се замислят, няма нужда да чувстват... и да страдат. Защото така е по-лесно...

2006-11-27T13:43:00.000+02:00

Искам...

Понякога ми се иска да продължа да живея в своя илюзорен и въображаем свят, да се опитвам да виждам живота във весели шарки, заобиколен от множество слънца и дъги... Искам да продължа да вярвам в доброто- в щастливото утро, в спокойния ден, в тихата, лека вечер, в приятните сънища и невинните мечти. Искам да продължа да нося надеждата, че всичко ще бъде наред и ще мога да достигна небето, да докосна чистотата на белите облаци, да се почувствам свободна от обкръжението на този злобен и несправедлив свят.

Искам да продължа с детската си вяра за ”принца на белия кон”, която се превърна във вяра за теб, за нас. Искам да знам, че ще бъдем отново „ние”, че ще мечтаем отново заедно, че ще можем да вървим в настоящия и изпълнен с красота ден, хванати за ръце, радвайки се на живота с детски погледи и усмивки... И едновременно- да се гледаме дълбоко в очите, забравяйки за всичко наоколо, за целия свят. Искам отново да бъдем единствени- само аз и ти, без да се интересуваме от преходните неща. Защото ние и любовта ни заслужаваме да бъдем записани във вечността, дори един ден да се забравим, да се подминем по улицата. Всички ние сме преходни, както и живота, който живеем. Но това, което с теб изпитвахме и това, което преживяхме заедно, не може да бъде забравено.

Още ми се иска да не вярвам на тази раздяла. Още не искам да повярвам, че теб те няма. Ти си тук, защото си в сърцето и мислите ми. Ти си в снимката до вратата, в картината на стената, във всяко кътче на мойта стая, във всяка клетка от тялото ми.
А аз... аз наи-вероятно съм обсебена... от теб и любовта, която изпитвам...

Изгубени мисли

2006-11-27T13:37:00.000+02:00

Колко странно е как понякога сами си причиняваме болка и сами правим нещастен живота си. Понякога се въплъщаваме в образа на мазохист, превръщайки сами ежедневието си в едно безкрайно мъчение. Понякога си мисля, че всички ние живеем, за да умрем един ден. Оглеждайки се наоколо намираме толкова безсмислие и несправедливост..., обречени сме да страдаме и в страданието си отчаяно търсим малък процеп към щастието, към светлината. Намираме го, а после го губим... самите ние се изгубваме в кръговрата на ненамерения смисъл. И самите ние правим така, че да се лутаме в безкрайно търсене на смисъла.
Ние хората не умеем да ценим това, което имаме, а го оценяваме, едва когато го изгубим. А разберем ли, че притежаваме нещо красиво и неповторимо, го сграбчваме с двете си ръце и стискаме ли, стискаме... с мисълта, че така няма никога да го изпуснем. И То- неповторимото, се изплъзва между пръстите ни също като живака и се разпръсква далеч от нас. Защото с желанието си да бъдем щастливи, забравяме за всичко останало, превръщаме се в егоисти и единственото, което ни интересува, това са собствените ни чувства, които винаги трябва да бъдат удовлетворени.
Забравяме за обикалящия ни свят и понякога сме наистина щастливи. И понякога не забелязваме това. Понякога разбираме, че сме били щастливи, едва когато всичко свърши. Вгледани в мъгливото и навяващо ни тъга минало, ние се стремим да бягаме, така че никога да не се върнем обратно. Миналото се превръща в един лъжлив критерий за това какво трябва да правим, как трябва да живеем и всичко, уж, за да бъдем по-щастливи. Но миналото лъже. Лъжлива е и предствата ни за добро и зло. Защото тя е субективна. И най-странното е, че бягайки от миналото, от спомените си, ние живеем с тях. Сенките от болезнените отминали дни преследват духа ни винаги и навсякъде- може би, за да ни напомнят кои сме ние, за да ни напомнят, че щастието не е вечно и че винаги можем да се върнем там, от където идваме- светът на разбитите мечти и илюзии.
Но ти бягаш. И след всеки провал си мислш, че ставаш по-силен и по-добър. А всъщност, единственото, в което ставаш по-добър- това е в омразата към живота, към несправедливата съдба, към собственото си безсилие. Ставаш по-силен в провалянето на собствените си мечти. Детският ти мироглед отдавна е заслепен и превърнат в поглед на един отчаян песимист, който е сляп за красотата на света. И в своята слепота така и не се научи да се радваш на малките неща, да се радваш на това, което имаш, а не да страдаш за това, което нямаш. Така и не се научи да търсиш щастието си около теб и сега, а не в миналото, в бъдещето и в глупавите си детски мечти... Не, ти никога няма да бъдеш щастлив. Песимизмът отдавна е превърнал живота ти в едно монотонно, тягостно мъчение, а реализмът така и не ти позволи да откриеш сред мрака лъча светлина, от който се нуждаеше. И така... сега Ти живееш, за да умреш... един ден.
А понякога единственото, от което се нуждаеш е любов. Любовта- да бъдеш обичан и да обичаш, да споделиш и да бъдеш забелязан от света. Да знаеш, че някой мисли за теб, че някой се интересува от теб... и е готов на всичко за теб... Любовта, която ти дарява ново зрение и те кара да откриеш непознати и прекрасни кътчета от живота. Любовта, която те прави оптимист и мечтател. Любовта, която те променя.

Любовта, която изгуби...

P.S.: Просто объркани мисли... Нищо конкретно

... тъжно...

2006-11-25T13:56:00.000+02:00

Za bacilite v ezika

2006-11-22T14:13:00.000+02:00

Eto, 4e pak sum tuk. Za u4udvane napravo... sled poredniq mi izpit, na koito mi se razkaza igrata. s tazi troika po bulgarski i stilistika, "gotiniq" mi profesor me izkara, 4e ne moga da govorq. stranno... I se zamislih za govoreneto "edin prez drug", za nerazbiraneto, za ne4uvaneto...

Moje bi ponqkoga ezikut ne e dostatu4en za razbirane mejdu horata. situaciite, v koito popadam naposleduk me karat da si mislq, 4e horata ponqkoga s ob6t ezik, sqka6 govorqt na 2 suvsem razli4ni. dali za6oto ne se 4uvat, dali za6oto se pravqt 4e ne razbirat ili za6oto naistina govorqt na razli4ni ezici.... ponqkoga ob6uvaneto e napravo nevuzmojno. za sujalenie... ponqkoga govorim edin prez drug i ne iskame dori da se 4uem. moje bi za6oto e po-lesno. a v tezi prazni i nezapulneni prostranstva na ne-4uvane i ne-razbirane se nastanqvat i nepriqtnite problemi- barieri, koito se uveli4avat i se razprostranqvat kato trudno izle4im virus... i su6o kato nastinkata, koqto ne zabelqzvame v na4aloto, a posle si kazvame "6e mine burzo, ot samosebe si", barierite se razrastvat o6e pove4e i preodolqvaneto im stava o6e po-trudno. i dokato se 4udim da posetim li doktor, a v slu4aq- da oburnem li vnimanie na problemite, da pogovorim li..., ve4e e stanalo prekaleno kusno i tunkata stena, koqto izgrajda6 mejdu sebe si i otsre6niq 4ovek... se e prevurnala v dostatu4no debela, za da ne-dopusne tvoq glas da se 4ue, nito da ti pozvoli ti da 4ue6 kakvoto id a bilo ot trugata strana. kato zvukoizolacionna dograma...

i taka govoreneto edin prez drug i ne4uvaneto na drugiq glas produljava s pulna sila, dokato ne stigne do ne-govorene i... krai na edno ob6uvane. i vsi4ko tova ot edin maluk virus, ot edna leka nastinka. tujno, nali?

2006-11-10T18:16:00.000+02:00

Импровизираните ми постове за съжаление, започнаха все по-рядко да се появяват на имровизирания ми блог и все по-рядко да ми влизат в главата, каквито и да било идеи.
Може би прекомерният ми престой в библиотеката си е оказал своето въздействие върху вече "изплескалото ми мозъче". Правилно Далчев бе предрекъл за обезличаването на човека в резултат на знанието... хахаха! Не че аз претендирам за знание и не че се смятам за знаеща... И все пак се надявам този отегчителен престой в прашната, зле осветена и объркваща библиотека да ми донесе нещо добро- а именно хубави оценки на изпитите...!

Дай боже! Положението е пълна пръчка, а едновременното учене по 3 предмета заплашва моята личност, т.е. аз, да стане още по-объркана, отколкото е.

А вследствие на тази (п)обърканост блога ще се превърне в извращение на българския език и на човешката мисъл.

Господ да ми е на помощ!

U2 {One}

2006-10-23T19:40:00.000+03:00

One

Is it getting better, or do you feel the same?
Will it make it easier on you now
You got someone to blame
You say
One love
One life
When it's one need in the night
One love
We get to share it
Leaves you baby if you don't care for it
Did I disappoint you?
Or leave a bad taste in your mouth?
You act like you never had love
And you want me to go without
Well it's...
Too late
Tonight
To drag the past out into the light
We're one, but we're not the same
We get to carry each other
Carry each other
One
Have you come here for forgiveness?
Have you come tor raise the dead?
Have you come here to play Jesus
To the lepers in your head?
Did I ask too much?
More than a lot
You gave me nothing, now it's all I got
We're one, but we're not the same
Well we hurt each other
Then we do it again
You say
Love is a temple
Love a higher law
Love is a temple
Love the higher law
You ask me to enter but then you make me crawl
And I can't be holding on to what you got
When all you got is hurt
One love
One blood
One life
You got to do what you should
One life
With each other
Sisters
Brothers
One life
But we're not the same
We get to carry each other
Carry each other
One

Едно
english
По-добре ли става
или чувството е същото?
По-лесно ли ти е сега,
когато има кому да хвърлиш вината?
Ти каза:
Една любов,
един живот,
защото това, което търсиш
в нощта
е една любов.
Трябва да я споделим.
Тя теб ще изостави, скъпа,
ако за нея не те е грижа.

Разочаровах ли те аз
или лош дъх в устата ти оставих?
Държиш се сякаш нивга
любов не си изпитвала
и искаш и аз без нея да мина.

Да, но е твърде късно
тази вечер
да се взираме в миналото
през нощта.
Ние сме едно,
но не сме едно и също.
Трябва да се грижим един за друг
Да се грижим един за друг.
Едно

Дойде, за да простиш ли?
Дойде, за да събудиш мъртъвците?
Дойде, Христос ли да играеш
заради дивотиите в главата ти?
Прекалено много ли поисках,
повече от много даже?
Ти ми даде нищо,
а то е всичко, което имам.
Ние сме едно, но не сме
едно и също.
Нараняваме се един друг
и така ще продължаваме.

Ти казваш:
Любовта е храм,
Любовта е по-висш закон.
Любовта е храм,
Любовта – най-висшият закон.
Молиш ме да вляза,
а после ме караш да пълзя.
А аз не мога да разчитам
на това, което имаш,
защото всичко, което имаш, е болка.

Една любов,
една кръв,
един живот.
Трябва да правиш това, което е нужно.

Един живот
един с друг.
Сестри,
братя.
Един живот,
но не сме едно и също.
Трябва да се грижим един за друг,
да се грижим един за друг.
Едно

Thievery Corporation - Lebanese Blond

2006-10-21T14:40:00.000+03:00

Случайно взех, че намерих и клипчето на една от любимите ми песни, пост-ната по-долу :)

Материализъм...

2006-10-21T12:43:00.001+03:00

Наскоро се замислих за клишето "има неща, които не се купуват с пари"... Клишетата са изтъркани, пределно познати за нас, макар и само по думи. Но клишетата са такива, защото няма нужда да оспорваш тяхната вярност и безпорност...

Да..., да не повярваш, но наистина днес се срещат, колкото и рядко, неща, които никога не би могъл да си купиш, колкото и пари да имаш. Е, поне не можеш да си ги купиш и те да бъдат естествени, небрежни и... просто няма да бъдат истински. Поне едно успокоение за нас- земните хора!

И тези неща са свързани с любовта (колкото и да е смятана за мит), с приятелството (колкото и лъжливо да се оказва то), с незабравимите спомени (колкото и безпаметни моменти да има)... Понякога е толкова малко нужно, за да се почувстваш добре, да избягаш от депресиращите мисли и от песимисмът, с който, за съжаление, всички ние живеем. Да, за съжаление, песимизмът е доста основна част от нашето съзнание, ежедневие, минало, настояще и бъдеще. Материализмът до такава степен ни е обладал, че понякога се превръща в единствен наш стремеж, в единствено желание и мечта (материализъм, за който май не веднъж пиша). А къде, питам аз, останаха духовните неща?! Къде е стремежът към вътрешното усъвършенстване или и той, както приятелството и любовта, се превърна просто в легенда... ?! За съжаление, май да. И тъжно. Ето, че днес човечеството е превърнало материализма като черта на характера си, и при това вече няма положителна или отрицателна черта, просто е една, присъща за всеки- черта на характера. И всеки го приема по този начин. И така, успяхме да материализираме приятелството, любовта, спомените, въздуха... какво ли остана не-материализирано?!

Духът е материя. Ето, че и до там се стигна! Какво постижение само на науката и цивилизацията! Аз обаче, като нецивилизован човек, отказвам да приема тази нелепа, смешна и глупава еволюция. Защото, макар и да не е за вярване, все още вярвам в истинските неща, в своите убеждения и в не-материалността.

Fuck!

2006-10-11T13:48:00.000+03:00

Още един шибан, скапан, мрачен ден, изпълнен със също толкова мрачни мисли + гадните кошмари от изминалия ден. Иначе нещата са ОК- чакат ме изпити, за които още нищо не съм пипнала, нямам все още интернет вкъщи (причината да пиша толкова рядко), от където идва и другата кофти ситуация "ти не се сещаш да драснеш и едно писмо". Да, да... обвиненията са вече изтъркани, все така сдухващи, но изтъркани.

И освен всичко останало, гадната библиотека, в кяото бях вече цели 2 пъти по 4-5 часа допринесе допълнително за влошаването на настроението... Лутайки се из скучните четални, разгръщайки прашните вестници от 1920 година, започнах да мразя тази институция, където никой нищо не ти обяснява. В една проста библиотека в СОЦ стил ти трябва цял наръчник за това как да се оправим вътре без да се лутаме 2-3 часа, само за да подадем "заявка" за някоя още по-соц книга или вестник. ОК- сядаш, започваш най-после да четеш след като си чакал половин час "поръчката" и започваш да полудяваш от дразнещия шум на "прелистени листа", от тишината, която те изнервя още повече и започваш да се чудиш дали си в библиотека или лудница...?! И тези престои в отвратителната библиотека успяха да разрушат душевното ми спокойтвие (ако изобщо го има) и да ми развалят деня още повече...

Но аз открих малко прозорче на надежда...хахах... или по-скоро видях монитор, клавятура и интернет- какво повече му трябва на отчаян човек. Ще кажете- много повече, но на мен и това ми бе достатъчно. Седнах, написах писмо до любимото ми същество, но явно то, т.е. Той не беше удовлетворен. И след второто ми писмо по-късно, вместо да се извини за грешката си... от Париж усетих връхлитане на заплахи и скрити обвинения " ако продължиш да ми пращаш толкова тъпи писма, няма да ти пиша повече." Колко хубав финал на вечерта! Просто да ми завиди човек. Нали? И аз това казвам.........................................

БЕЗ ДУМИ
11.10.2006

V tozi red na misli idva momentut, v koito da se oburna v ot4aqn priziv za pomo6- finansova i psihi4eska..., no predimno finansova! Iskam Ne-e-e-e-T!!!! Mamka mu!
17.10.2006

2006-10-01T23:38:00.000+03:00

Един желан...и нежелан живот

Намираме се в епоха на постоянни промени, в епоха на прогрес и невероятни човешки достижения... И в същото време живеем в епоха, в която ние- обикновените хора не можем да осъществим себе си като свободни личности, да развием и покажем на света своя потенциал и да постигнем желананата екзистенция. Става вапрос за съществуване, в което да не се притесняваме утре дали ще има какво да ядем, дали ще можем да създадем свое семейство, свои деца, за които да не се чудим дали ще можем да изхранваме и отглеждаме пълноценно. За съжаление в нашата малка и потънала в мизерия държавица, това са ежедневните въпроси, интересуващи и нас- младите поколения. Учим, работим, мечтаем... капанът на живота ни въвлича в своите безпощадни лапи и без капка съжаление се опитва с всеки изминал ден да отнема от нас- довчерашните деца и малкото мечти, които имаме. Но Той- Животът- не се задоволява само с това- Той се стреми да ни отнема капка по капка от вярата и надеждата, за да превърне и предишните наивни мечтатели в прости машини на "прогреса", в роботи, борещи се единствено за парченцето хляб. И така от рано ние сме принудени да живеем в една постоянна борба с живота потисник, мъчейки се все пак да запазим мечтите, вярата, надеждата и да се опитаме да запазим истинската си същност. Успелите да съхранят в себе си доброто, имат щастието да продължат напред с гордо вдигната глава и да си повтарят всеки ден, че освен борбата, която водят с живота (за парченцето хляб), ще продължат да се борят за своите идеали, за своето бъдеще; ще съградят един по-добър и по-мислостив живот, който ще оставят като наследство на следващите поколения, на останалите деца, на бъдещите мечтатели...

P.S.: Това е един доста стар пост от другия ми блог... Написан чрез вдъхновение от Вапцаров (до къде води ученето?!)...

2006-10-01T22:47:00.000+03:00

Lebanese blonde

Too low to find my way
Too high to wonder why
I've touched this place before
Somewhere in another time
Now I can hear the sun
The clouds drifting through the blinds
A half a million thoughts
Are flowing through my mind
A satellite recalled your voice
Sent me round the world again
All the night you've dreamt away
Sent me round my heart again
One touch upon my lips
And all my thoughts are clear
I feel your smoky mist
Up to the stratosfear
Did you notify my way
To hide a wonder why
I've touched this place before,
So we're in another time
Now I can hear the sound
The clouds drifting through the blidge
A half a million thoughts
Are flowing through my mind
Did you notify my way
To hide a wonder why
I've touched this place before,
So we're in another time
Now I can hear the sound
The clouds drifting through the blidge
A half a million thoughts
Are flowing through my mind

Егоистично

2006-09-24T17:41:00.001+03:00

Есента дойде, навявайки ни носталгия по слънчевото и зареждащо ни с енергия, лято. Обхваната от същата носталгия, реших да се върна към летните, така диви моменти и с неприазън да си спомня за някои интересни елементи...
Преди няколко месеца група индивидуалисти със странни облекла и държание, може би леко high направиха кампания за запазване на девствената природа в България, да бъдем по-точни- за не-застрояването на местността Иракли. Имах честта и аз да взема участие в така благородната кауза и да се снимам с един плакат, т.е. картон, на който пишеше: „Дивото зове!” И днес казвам: „Нека дивото зове!”. Нека се опитаме да бъдем естествени хора и да живеем поне веднъж годишно ДИВО. Да бъдем Диваци и Варвари! Аз лично имах щаститето да се докосна до девствената природа, до чистото море, безкрайната плажна ивица, „отредена” за 20-ина иначе сериозни хора, решили да избягат от скучното и натоварено ежедневие, в което всички ние сме затънали като безпомощни удавници... Няма нищо по-хубаво от това да ставаш сутрин рано, само защото ти е толкова топло в палатката, че си се изпотил целия; да пиеш кафенце; да хапнеш на въздух; да влизаш и излизаш, когато си искаш във така чистата вода; да усещаш пясъка навсякъде- в дрехите си, в косата си, дори когато пиеш вода или ядеш...; да chillout-ваш по цял ден; вечер да седиш край огъня, хапвайки естествено приготвена храна; да наблюдаваш изгрева; да съзерцаваш как делфините си играят в далечината (да, аз наистина видях тези така красиви същества) и т.н. и т.н. Да избягаш от забързания градски живот и да забравиш за момент проблемите си, да забравиш изобщо, че времето съществува!
А иначе в действителния забързан и вече наш естествен начин на живот, глобализмът е обладал душите и телата ни и заплашва с обезличаване на човека, който така и така сам се е обезличил с болните си амбиции и материални стремежи. И тук идва въпросът - къде е стремежът към духовното, към естественото, към личностното осъществяване вътре в човека? Свикнали сме да живеем по шаблон, да действаме така, както трябва - система, наследена може би от комунизма... Своята индивидуалност се опитваме да изразим чрез външното, неосъзнавайки, че така се сливаме с безличната маса. Индивидуалността не се изразява в това да си купиш последния модел Nokia, да се накичиш с камъни Swarowski (дори не знам как се пише) или да се качиш в готиното BMW и всички да те гледат, възхитени от твоята „индивидуалност” и казвайки си на себе си: „Мамка му, защо не съм аз на негово/нейно място!”. Мамка му! Защо останаха толкова малко хора, които да не гледат само външното, които мислят различно и се опитват (дори не се и опитват) със своята естественост да бъдат различни... не- да бъдат индивидуални!
Днес на море се ходи на Слънчев бряг или на Златни пясъци, където всеки да покаже колко е напред с матеряла, където така интелигентните „дебеловратни” да търсят какво, извинявам се- коя да вкарат в леглото си, а хубавите и не толкова хубави девойки да се чудят кой по-напред да ги черпи и да ги повози на лъскавата колица... Ех, че хубава ваканция! Не мислите ли? Както каза един приятел (връщайки се от 5-звездния хотел в Слънчев браг,където е бил по работа, и пристигайки на безлюдния плаж с един обикновен спален чувал, дори и без палатка, забележете): „Днес модата на морето е- костюмиран бизнесмен- т-ъ-п-а-к”. И така, тук в България, където всеки втори страда от липсата на самочувствие, заменящо го с избиване на комплекси, малцина разбират, че 5-те звезди на морето не са в хотела с басейна, ресторанта и кичозната стая, а са в девствената природа, която все по-рядко успяваме да срещнем днес, именно заради всеобщата заблуденост. И ето- хората, търсещи печалба, предпочитат да застрояват така красивите естестени места, защото така ще следват модата „бизнесмен-тъпак”, привличайки със своята „различност” комплексираните „индивидуалисти”,чудещи се къде да покажат своите материални възможности...
И всички ние с безучастието си, всъщност ставаме съучастници в едно масово и безнаказано убийство, а именно омъртвяването на дивото, вместо да се замислим за момент и да извикаме високо: „Нека дивото зове!” "

2006-09-24T15:07:00.000+03:00

Istoriq na bulgarskata jurnalistika

Denqt e 23.09.2006, kabinetyt e 66-ti, Fakultetyt e po jurnalistika, lekciite sa po istoriq na bulgarskata jurnalistika. Lekciite sa ot4aiva6o sku4ni, pulni s "lubopitnosti", kakto gi nari4a prepodavatelkata, no lubopitnosti, ot koito ti se idva da zaspi6 ili napravo da vurne6 sutre6nata poru4ka, a moje bi i tazi ot v4era! No da zaspi6 e dosta po-trudno, za6oto monotonnoto bu4ene, izpulneno s "krilati frazi" i "beli lqstovici", ne pozvolqva na 4ovek dori da se otnese za malko, da po4ete knijka (koeto se opitvah da napravq predi malko) ili da podremne...

Sled 4 dena lekcii po 4-5 4asa po tozi taka interesen predmet, ti se idva da se prosegne6 kum prozoreca, tiho da go otvori6 i su6o tolkova tiho da sko4i6 ot nego! O6e pove4e kato se ogleda6 okolo sebe si i suzre6 vsi4ki tezi momi4eta (ama samo momi4eta), ot4aqli se suvsem ot predmeta, oprqli tejko glavi na 4inovete i ti se 4udi6 koe e po-vuzmojno: zaspivaneto ili povru6aneto... A tezi, koito sa razpolojeni v blizost do prozoreca sa o6e po-obezpokoqva6i... Za6o li?!...

No docent doctora (u-u-u!kakva visoka stepen samo zabelejete!) uspqva da razsee auditriqta s postoqnnite interesni fakti, svurzani s vestnici, spisaniq, publiciti, jurnalisti ot predi 100g. i pove4e, razmahvaiki o6e po-interesnite "slamki" (tova sa papki s izrezki ot vestnici) i povtarqiki na vsqka vtora duma "mejduvpro4em" (daje ne znam dali se pi6e slqto ili razdeleno)... I se stiga do tozi moment, 4e li4nosti, na koito do v4era si se vuzhi6aval, sled tezi "zaribqva6i" lekcii, ti gi nenavijda6 i moje bi ne iska6 da 4uva6 pove4e za tqh... No ne-e-e! Idva o6e po-"priqtniq" moment, kogato ti trqbva da sutvori6 cqla kursova rabota, za koqto da se zarovi6 v pra6nite knigi cqla sedmica ili mesec sus straha, 4e ot tolkova lubopitni materqli, nqma da moje6 da se izmukne6 ot bibliotekata i nai-veroqtno 6e ostane6 vuv filma za postoqnno. Vnimanie! I si misli6, 4e tova 6e e nai-gotiniq moment, svurzan s tvoq taka dulug put kum taka jelanata profesiq, taka tqsno svurzana s taka interesnata Istoriq na bulgarskata jurnalistika...

No v tezi si misli po-skoro 6e sgre6i6, za6oto idva o6e po-prekrasniq, lubopiten i mejduvpro4em interesen mig- edinstven i nepovtorim, v koito ti 6e trqbva da se qvi6 na dulgoo4akaniq izpit! Eh, kak da ne bagodari6 na universiteta, 4e ti e pozvolil da u4i6 imenno v tozi fakultet i nai-ve4e- da izu4ava6 imenno tazi disciplina!

Emi (izvinqvam se pred Brezata za upotrebata na turskata otricatelna 4astica), ne moga da kaja ni6o drugo, osven uspeh kolegi t.e. kolejki i priqten prestoi v stranata na knijnite pluhove!

2006-09-19T14:30:00.000+03:00

Blog... O6e edno prevzemane na li4noto prostranstvo ot strana na interenet-a... O6e edno mqsto, kudeto moje6 da kaje6 svobodno tova, koeto iska6; mqsto, za koeto ne zapla6a6 svoq prestoi i info-to, koeto vkarva6. Hubavo zvu4i, nali? Na6ite priqteli ot elektronnoto prostranstvo sa re6ili da ni napravqt o6e edna usluga, 4rez koqto da ni osigurqt arena na svobodno izkazvane na mneniq, na novi idei i na4in da spodeli6 svoite li4ni prejivqvaniq, misli, 4uvstva.... i vuob6e kakvoto si poiska6! S tazi razlika, 4e "li4noto prostranstvo" ve4e ne e li4no. Za nqkoi dobre, za drugi- ne.

Eto, 4e i az se prestra6ih da napravq svoqta tribuna na izqva, da pi6a tova, koeto me vulnuva i tova, koeto iskam sveta da 4ue... Malko me4tatelsko, ne mislite li? No zavisi ot glednata to4ka... Svetove kolkoto si iska6- tvoqt maluk ili golqm svqt, sveta na shit-a, sveta na ne tolkova shit-istoriite... vse taq. No sveta, v koito vsi4ki nie jiveem ne e nikak rozov, no ne e i mra4en- otnovo edna zavisimost ot glednata to4ka! Moqt rozov ili romanti4en svqt se opitah da prehvurlq v blog-a si, no za svoe li4no sujalenie, ustanovih, 4e tozi svqt ne e jelatelno da bude razglejdan ot koito i da bilo... hah! Tupo ot moq strana da napravq podobno ne6o, nali? No i surce ne mi dava da dam prosto ei taka "delete", kakto id a spra da zapulvam prostranstvata s rozovi ili sivi misli...

Tuk oba4e 6e bude razli4no. Tuk 6e moga spokoino da otgovorq na nqkoi lubopiten poznat (naprimer) na vuprosa- Kakuv ti e adresut? A sega spokoino 6e moga da kaja: http://my-evolution-revolution.blogspot.com/

I s gordost pri tova! Moita li4na revoluciq s/u shibaniq ( s izvinenie) svqt, koito vsi4ki nie sme prieli s mul4anie, s koito dori ne se borim i protestut (ako izob6o go ima) e potisnat i obezli4en..., ostaven da se tai dulboko v du6ata, da q grize i da i napomnq vseki den kolko e bezsilna s/u prevratnostite imenno na tozi shiban (otnovo sujalqvam) svqt!

6e pitate: "A kakvo za evoluciqta?"
Ne pitate, no az pak 6e vi otgovorq. Evoluciqta e dosta slojen proces i e sporno koga 6e se osu6estvi, razviva li se bavno, ili izob6o lipsva kato razvitie... I vse pak az o4akvam da se osu6estvi pone malka 4ast ot evoluciqta...hmmm... moje bi v moqta "blestq6a" misul. Dai Boje! Prosvetli nai-posle neukite, pardon- prostite! Vuprosut e v osu6estvqvaneto na evoluciqta v revoluciqta... Dosta delikatna tema, ne mislite li?

*In The Middle Of Nowhere*