А някой кара кооооолеееело...

Карането на колело в София не е спорт, то е игра на оцеляване.
Вместо в забавление и отпускане от забързаното и потискащо ежедневие, карането на колело в София се превръща в едно кошмарно „приключение”. Мислех си, че е по-добре да въртиш педалите на въздух, вместо във фитнес-залата, но след като опитах и аз този вид предвижване из София, разбрах, че поглъщам всичко друго, но не и чист въздух. Пушекът от преминаващите коли изпълва дробовете ти с добре наситен въглероден двуокис, а когато се прибереш, разбираш, че си толкова мръсен, все едно си се въргалял като магаре в пепел, а косата ти /горко им на девойките/ е пълна пясък... и не само. Поне можем да бъдем благодарни на нашия велик кмет Бойко Борисов, който се постара и създаде специално за нас – велосипедистите някакво жалко подобие на велоалеи...
Така например, „велоалеята”, минаваща от ст. „Васил Левски” до НДК по бул. „Евлоги Георгиев”, е изградена от тракащи плочки, които вместо да те улеснят, по-скоро могат да разбият колелото ти. После ходи да търсиш обезщетение! Да, ама никой няма да ти го даде... А какво става при дъжд – получаваш безплатна кална баня.
Друга сравнително нова велоалея е тази, която заобикаля НДК. Всъщност единственото ново в нея е жълтата боя, която са плеснали небрежно по плочките. Отново специално за нас милата ни Столична община е направила екстремна велоалея със своите резки завои, които, ако случайно не забележиш, рискуваш да се блъснеш в някой билборд. А новата велоалея, намираща се на бул. „Цар Борис III", е редувана от гладък асфалт и остри камъни, за да бъде изживяването ти още по-незабравимо, особено ако спукаш някоя гума. Е, всеки може да кара с две гуми, но с една – това вече е професионализъм. Да не забравяме и безумните „рампи”, които поставят пред всеки бордюр. Всъщност те не ги поставят на всеки бордюр. Ако изобщо ги има, положението отново става екстремно, а ако ги няма – спортът става още по-качествен – трябва да редувате слизане и качване на велосипеда на всеки 5 минути, което от своя страна помага за заякване на ръцете ви. По-здравословен и комплексен спорт – здраве му кажи!
Не трябва да пропускаме и пешеходците, благодарение на които карането на велосипед се превръща в истинска щафета. Някакси, те винаги се озовават на пътя ти и независимо дали се намират на велоалея или не – те винаги вървят право срещу теб, насочили празен поглед към теб, сякаш ти казват „блъсни ме”. Тези самоубийци са по-опасни и от шофьорите. В такива случаи трябва да направиш много бързо избор – да рискуваш да ги блъснеш или да рискуваш ти да се пребиеш в някое дърво, билборд или канавка. С времето обаче ставаш все по-агресивен и вместо на щафета, започваш да играеш на GTA, само че с велосипеди и... на живо.
Тук идва ред и на шоьорите, които обикновено са адски раздразнени от факта, че са по-бързи от теб, но при километрични задръствания ти си по-бързият. Затова и гледат да те стреснат при първа възможност като тръгнат рязко към теб или пък просто не ти дават път да минеш. За сметка на това обаче, ако си от женски род, можеш да се радваш на непрекъснато подсвиркване и надуване на клаксони, които те карат да се чувстваш като експонат на улицата. Е, поне се радваш, че си забелязан и че няма да минат през теб.
Ако си успял да минеш през всички тези препядствия, не бързай да се успокояваш. Не забравяй за бездомните кучета, които силно се раздразват от бързите движения и твоята гума или по-лошо – твоят крак - може да се превърне в обект за гризене.

За съжаление, това е действителността не само в милата ни столица, а и в цялата ни държава. Простаци и селяни ни управляват - с простаци и селяни се сблъскваме в ежедневието. А аз все повече и повече започвам да забелязвам тези неща и съм все по-вбесена от това, което виждам.

Обичам Родината, но мразя Държавата!

Хора, спортувайте, но бъде внимателни. Ама много внимателни!!!!!! Защото опасността в София дебне от всеки ъгъл...

Трябва...

„Трябва да напусна тази работа”.

„Трябва да си намеря жена. Но да изглежда прилично”.

„Трябва да спра алкохола... Цигарите – също”.

„Трябва да направя нещо смислено с живота си”

Пешо размишляваше за живота си на път за своята работа. Тъкмо се беше качил от спирката на НДК на тролей номер 5. Отново му предстоеше дълъг едночасов път до гара „Искър”, която според него се намираше на края на света, което означаваше извън София. Първо трябваше да се прекачи на 84, след което трябваше да продължи до „Дружба”, откъдето трябваше да хване трамвай до въпросната гара. С две думи сериозно приключение. Пешо работеше в завод за цветни метали. По специалност беше физик и по план и договорка с директора на един от цеховете на завода, Пешо трябваше да работи по специалността си. Но както често в България се случва, в последствие Пешо разбра, че ще работи всичко друго, но не и нещо, свързано с образованието му. Часът беше 19, а го очакваше една дълга вечер на гара „Искър”, където щеше да навива бубини на не един двигател. За Пешо работата не беше унижение, нито нещо ново в професионалния му опит. Той бе свикнал да гледа на собствения си живот с насмешка и умееше да се забавлява с абсурдите, които му се случваха ежедневно. Затова и често се докарваше в пиянски състояния, които странно, но го връщаха към действителността, особено когато се стигаше до фазата изтрезняване. В тези моменти Пешо осъзнаваше колко жалък и коварен е животът и започваше да изсипва псувни върху целия свят. Днес беше един от тези мрачни моменти, в които изгряваше прозрението за живота.

„Трябва да...”

Мислите му внезапно бяха прекъснати от една видимо с наднормено тегло контрольорка, която го ръчкаше в рамото с кебапчестия си пръст. Пешо я погледна с оттегчен поглед и си помисли – „Защо ли всички контрольори толкова много си приличат?”. Той неведнъж беше казвал на своите приятели за правилата, по които може да се познае един контрольор.
1. Подозрителни са на външен вид, също като цивилни куки, само че контрольорите или са с толкова обемни тела, че едвам минават между седалките, или пък са с лек матов цвят на кожата, само че не от солариум или от дълго плажуване, а по-скоро по рождение.
2. Обикновено сядат на предната или на задната седалка и се оглеждат, сякаш самите те са нередовни пътници, надявайки се да не се качи контрола.
3. Често са бръкнали с едната ръка под коженото миризливо яке, от което бавно изваждат жилетката на ФБР и гордо заявяват „карти и билети”.
Ако до преди тази фраза не си ги познал, значи е късно.

„Казах карти и билети” – отново прекъсна мисълта му обемната контрольорка. Пешо извади от джоба на ризата си последния останал билет от талона, който обаче беше първи номер. „У тебе ли е десятката от талона?” – попита намръщено контрольорката. Пешо погледна нагоре подразнен от нахалството да го занимават вече една минута с безсмислени въпроси и отговори отрицателно. „Тогава ще трябва да слезете”, заповяда контрольорката. Пешо слезе, неразбирайки за какво става въпрос. Понеже рядко му се случваше да дупчи билет, той не знаеше, че талоните се дупчеха отпред назад и че трябва да се пази билет номер 10. Тази нова информация го обърка, а новината, че трябва да плати глоба от 10 лв. го изнерви. Той погледна часовника си – закъсняваше. После си спомни, че дори няма 10 лв. в джоба си и че закъснението му ще струва 50 лв. от така или иначе мизерната заплата. След тази равносметка Пешо започна да крещи на връзпълната жена и нейния мургав колега. Контрольорите от своя страна се стреснаха от това нагло момче, разбраха, че няма да ги огрее, след което го нарекоха „келеме”. Той каза нещо за техните роднини, обърна се и си тръгна възмутен от безумната система на Софийския градски транспорт. Дори взе решение повече да не плаща излишни пари за тези разбити каруци. „На тази държава й трябва анархия”, заключи Пешо.

След това се качи на 84 и задряма. Миризмата на кофа за смет го събуди, точно когато наближи спирката му – намираше се в „Дружба”, а миризмата от разлагащите се бали в близкото до квартала сметище го задушаваше до такава степен, че той не издържа и на слизане от автобуса се изповръща, както си му е редът, пред чакащите на спирката хора. Пешо не съжаляваше за тази си постъпка, защото току що откри, че е трябвало да извърши това действие още щом се събуди този следобед с неистово главоболие и вкус в устата на някаква странна смесица от бира, вино и според него - водка, макар че тази част от миналата нощ му се губеше.

„Трябва да спра алкохола. Цигарите – също”, отново си заповяда Пешо. „Е, днес няма да е”, си каза той, бръкна в джоба на джинсите си, откъдето извади една кутия „Мелник”, които не знаеше как са се озовали там. По принцип пуши „Виктори”, но в настоящите безпарични обстоятелства и цигарите на залязващото слънце, както той обичаше да ги нарича, са добре дошли. Пешо си запали една цигара и вдъхна от никотиновия дим с наслада, след което започна да кашля, сякаш е асматик, а той всъщност не беше такъв. От това гърлото му пресъхна още повече. Той бръкна във вътрешния джоб на якето си, където откри метално шишенце с малко ром вътре. Ром – силно казано, тъй като беше „Атлантик”, на чийто етикет Пешо бе прочел „СПИРТНА НАПИТКА С ВКУС НА РОМ”. Пийна си веднъж. Стана му приятно на гърлото. След това реши да пийне още малко. „Малко, малко... колко да е малко...”, помисли си Пешо и направи още една голяма глъдка и стана време да дойде най-накрая трамваят. Той се качи, леко залитайки – след вчерашната вечер не му трябваше много, че да се замае наново от спиртната напитка. Стовари се тежко на една от седалките и отново започна да размишлява за нещата от живота.

„Трябва да напусна тази работа или поне да си купя кола, че да стигам по-бързо”.Пешо се унесе в сладка дрямка. Започна да сънува Ани, която му е детската мечта и най-добрата приятелка на сестра му. Снощи по време на алкохолния делириум, в който бе изпаднал, Пешо се бе загледал в задника й, след което не бе издържал и го бе хванал с две ръце. В отговор получи силен плесник, от който главата му се завъртя настрани... В този момент сънят му бе отново прекъснат. Един мъж в средна възраст и с видимо наднормено тегло му бе плеснал шамар, явно за да го събуди. „Това трябва да е ватманът”, заключи Пешо. „Момче, нали не мислиш да пренощуваш тук”, каза човекът. „Ама... как така? Къде съм?”, объркано попита Пешо, след което се огледа – мястото му беше познато. Вместо на гара „Искър” обаче , той се намираше в „Надежда”. Е, поне не му се случваше за пръв път. Извини се на ватмана, събра сили да стане от мястото си и успя да слезе благополучно от трамвая. Погледна часовника си – беше 21.30 часа. Вече беше безсмислено да ходи на работа. Последния път го предупредиха, че още веднъж да закъснее и ще го изхвърлят – и без това не им е нужен.

„Трябва да си намеря нова работа...”

Алооо, Ричи?

Ричи е самовлюбен, горделив глупак. Без покритие. Преди всичко е глупак... особено в онази безумна мисъл, че знае повече от другите и че е надживял всичко онова, за което вие простосмъртните се хвалите или пък жалвате. Обичайната грешка на обичайния самозабравил се некадърник. Въпреки цялата мъдрост на годините, които притежава, Ричи не би могъл да срещне затруднения в описанието на своя живот. Стига да искаше да го опише и ... стига да беше искрен поне със себе си. А описанието е лесно: не-успех, не-радост, не-приятели, не-споделена любов... А и да не забравяме - не-самота, но не-съвсем.
С две думи - Ричи не е щастлив. Затова пък обича да краде от щастието на другите хора, пък току виж се почувствал по-добре. И поради тази причина Ричи е приел роля на клоун неуспял в своята кариера. А хората, от своя страна, се смеят на неговото откло/у/нение от състрадание, за да не отнемат единственото положително качество на своя почти - приятел.
Ричи има и друго любимо занимание. Преди всичко той обича да се превръща в трън в очите. Когато се чувства сам, когато е игнориран от всички, когато не може вече да наранява, Ричи просто се превръща в трън. Това го кара да продължава да се чувства силен, въпреки безсилието му да значи нещо за който и да е било. Като досаден паразит, Ричи успява да паразитира всичко, до което се докосне, а оттам - и всичко, до което се докоснеш ти.
Ричи не признава и думата приятелство. За него тя е институция, наречена "Банка за услуги". Да, Ричи е усложлив човек. Той обича да влага в тази банка. А и банката го обича като редовен клиент. Ричи вярва, че услугите са възвръщаеми и никога не забравя да напомни за тях. Приятелството с него се превръща в досадно задължение. Сбъркал ли си веднъж да го помолиш за услуга, ти се превръщаш в негов роб. И Ричи ще те търси ли, търси... особено в моментите на самота. Тогава идва твоят ред да си плащаш дълговете.
Но бъди внимателен. Ричи разполага с широк екип от информатори. Винаги знае къде си, затова не се чуди напразно как виждаш всеки ден човека, когото най-малко искаш да срещнеш. Ричи е навсякъде. Той е новият агент на Държавна сигурност. А наглостта му... тя просто няма край.

А сега разбра ли кой е твоят Ричи?