Карането на колело в София не е спорт, то е игра на оцеляване.
Вместо в забавление и отпускане от забързаното и потискащо ежедневие, карането на колело в София се превръща в едно кошмарно „приключение”. Мислех си, че е по-добре да въртиш педалите на въздух, вместо във фитнес-залата, но след като опитах и аз този вид предвижване из София, разбрах, че поглъщам всичко друго, но не и чист въздух. Пушекът от преминаващите коли изпълва дробовете ти с добре наситен въглероден двуокис, а когато се прибереш, разбираш, че си толкова мръсен, все едно си се въргалял като магаре в пепел, а косата ти /горко им на девойките/ е пълна пясък... и не само. Поне можем да бъдем благодарни на нашия велик кмет Бойко Борисов, който се постара и създаде специално за нас – велосипедистите някакво жалко подобие на велоалеи...
Така например, „велоалеята”, минаваща от ст. „Васил Левски” до НДК по бул. „Евлоги Георгиев”, е изградена от тракащи плочки, които вместо да те улеснят, по-скоро могат да разбият колелото ти. После ходи да търсиш обезщетение! Да, ама никой няма да ти го даде... А какво става при дъжд – получаваш безплатна кална баня.
Друга сравнително нова велоалея е тази, която заобикаля НДК. Всъщност единственото ново в нея е жълтата боя, която са плеснали небрежно по плочките. Отново специално за нас милата ни Столична община е направила екстремна велоалея със своите резки завои, които, ако случайно не забележиш, рискуваш да се блъснеш в някой билборд. А новата велоалея, намираща се на бул. „Цар Борис III", е редувана от гладък асфалт и остри камъни, за да бъде изживяването ти още по-незабравимо, особено ако спукаш някоя гума. Е, всеки може да кара с две гуми, но с една – това вече е професионализъм. Да не забравяме и безумните „рампи”, които поставят пред всеки бордюр. Всъщност те не ги поставят на всеки бордюр. Ако изобщо ги има, положението отново става екстремно, а ако ги няма – спортът става още по-качествен – трябва да редувате слизане и качване на велосипеда на всеки 5 минути, което от своя страна помага за заякване на ръцете ви. По-здравословен и комплексен спорт – здраве му кажи!
Не трябва да пропускаме и пешеходците, благодарение на които карането на велосипед се превръща в истинска щафета. Някакси, те винаги се озовават на пътя ти и независимо дали се намират на велоалея или не – те винаги вървят право срещу теб, насочили празен поглед към теб, сякаш ти казват „блъсни ме”. Тези самоубийци са по-опасни и от шофьорите. В такива случаи трябва да направиш много бързо избор – да рискуваш да ги блъснеш или да рискуваш ти да се пребиеш в някое дърво, билборд или канавка. С времето обаче ставаш все по-агресивен и вместо на щафета, започваш да играеш на GTA, само че с велосипеди и... на живо.
Тук идва ред и на шоьорите, които обикновено са адски раздразнени от факта, че са по-бързи от теб, но при километрични задръствания ти си по-бързият. Затова и гледат да те стреснат при първа възможност като тръгнат рязко към теб или пък просто не ти дават път да минеш. За сметка на това обаче, ако си от женски род, можеш да се радваш на непрекъснато подсвиркване и надуване на клаксони, които те карат да се чувстваш като експонат на улицата. Е, поне се радваш, че си забелязан и че няма да минат през теб.
Ако си успял да минеш през всички тези препядствия, не бързай да се успокояваш. Не забравяй за бездомните кучета, които силно се раздразват от бързите движения и твоята гума или по-лошо – твоят крак - може да се превърне в обект за гризене.
За съжаление, това е действителността не само в милата ни столица, а и в цялата ни държава. Простаци и селяни ни управляват - с простаци и селяни се сблъскваме в ежедневието. А аз все повече и повече започвам да забелязвам тези неща и съм все по-вбесена от това, което виждам.
Обичам Родината, но мразя Държавата!
Хора, спортувайте, но бъде внимателни. Ама много внимателни!!!!!! Защото опасността в София дебне от всеки ъгъл...
Четвъртък, Април 30, 2009
Четвъртък, Март 19, 2009
Трябва...
„Трябва да напусна тази работа”.
„Трябва да си намеря жена. Но да изглежда прилично”.
„Трябва да спра алкохола... Цигарите – също”.
„Трябва да направя нещо смислено с живота си”
Пешо размишляваше за живота си на път за своята работа. Тъкмо се беше качил от спирката на НДК на тролей номер 5. Отново му предстоеше дълъг едночасов път до гара „Искър”, която според него се намираше на края на света, което означаваше извън София. Първо трябваше да се прекачи на 84, след което трябваше да продължи до „Дружба”, откъдето трябваше да хване трамвай до въпросната гара. С две думи сериозно приключение. Пешо работеше в завод за цветни метали. По специалност беше физик и по план и договорка с директора на един от цеховете на завода, Пешо трябваше да работи по специалността си. Но както често в България се случва, в последствие Пешо разбра, че ще работи всичко друго, но не и нещо, свързано с образованието му. Часът беше 19, а го очакваше една дълга вечер на гара „Искър”, където щеше да навива бубини на не един двигател. За Пешо работата не беше унижение, нито нещо ново в професионалния му опит. Той бе свикнал да гледа на собствения си живот с насмешка и умееше да се забавлява с абсурдите, които му се случваха ежедневно. Затова и често се докарваше в пиянски състояния, които странно, но го връщаха към действителността, особено когато се стигаше до фазата изтрезняване. В тези моменти Пешо осъзнаваше колко жалък и коварен е животът и започваше да изсипва псувни върху целия свят. Днес беше един от тези мрачни моменти, в които изгряваше прозрението за живота.
„Трябва да...”
Мислите му внезапно бяха прекъснати от една видимо с наднормено тегло контрольорка, която го ръчкаше в рамото с кебапчестия си пръст. Пешо я погледна с оттегчен поглед и си помисли – „Защо ли всички контрольори толкова много си приличат?”. Той неведнъж беше казвал на своите приятели за правилата, по които може да се познае един контрольор.
1. Подозрителни са на външен вид, също като цивилни куки, само че контрольорите или са с толкова обемни тела, че едвам минават между седалките, или пък са с лек матов цвят на кожата, само че не от солариум или от дълго плажуване, а по-скоро по рождение.
2. Обикновено сядат на предната или на задната седалка и се оглеждат, сякаш самите те са нередовни пътници, надявайки се да не се качи контрола.
3. Често са бръкнали с едната ръка под коженото миризливо яке, от което бавно изваждат жилетката на ФБР и гордо заявяват „карти и билети”.
Ако до преди тази фраза не си ги познал, значи е късно.
„Казах карти и билети” – отново прекъсна мисълта му обемната контрольорка. Пешо извади от джоба на ризата си последния останал билет от талона, който обаче беше първи номер. „У тебе ли е десятката от талона?” – попита намръщено контрольорката. Пешо погледна нагоре подразнен от нахалството да го занимават вече една минута с безсмислени въпроси и отговори отрицателно. „Тогава ще трябва да слезете”, заповяда контрольорката. Пешо слезе, неразбирайки за какво става въпрос. Понеже рядко му се случваше да дупчи билет, той не знаеше, че талоните се дупчеха отпред назад и че трябва да се пази билет номер 10. Тази нова информация го обърка, а новината, че трябва да плати глоба от 10 лв. го изнерви. Той погледна часовника си – закъсняваше. После си спомни, че дори няма 10 лв. в джоба си и че закъснението му ще струва 50 лв. от така или иначе мизерната заплата. След тази равносметка Пешо започна да крещи на връзпълната жена и нейния мургав колега. Контрольорите от своя страна се стреснаха от това нагло момче, разбраха, че няма да ги огрее, след което го нарекоха „келеме”. Той каза нещо за техните роднини, обърна се и си тръгна възмутен от безумната система на Софийския градски транспорт. Дори взе решение повече да не плаща излишни пари за тези разбити каруци. „На тази държава й трябва анархия”, заключи Пешо.
След това се качи на 84 и задряма. Миризмата на кофа за смет го събуди, точно когато наближи спирката му – намираше се в „Дружба”, а миризмата от разлагащите се бали в близкото до квартала сметище го задушаваше до такава степен, че той не издържа и на слизане от автобуса се изповръща, както си му е редът, пред чакащите на спирката хора. Пешо не съжаляваше за тази си постъпка, защото току що откри, че е трябвало да извърши това действие още щом се събуди този следобед с неистово главоболие и вкус в устата на някаква странна смесица от бира, вино и според него - водка, макар че тази част от миналата нощ му се губеше.
„Трябва да спра алкохола. Цигарите – също”, отново си заповяда Пешо. „Е, днес няма да е”, си каза той, бръкна в джоба на джинсите си, откъдето извади една кутия „Мелник”, които не знаеше как са се озовали там. По принцип пуши „Виктори”, но в настоящите безпарични обстоятелства и цигарите на залязващото слънце, както той обичаше да ги нарича, са добре дошли. Пешо си запали една цигара и вдъхна от никотиновия дим с наслада, след което започна да кашля, сякаш е асматик, а той всъщност не беше такъв. От това гърлото му пресъхна още повече. Той бръкна във вътрешния джоб на якето си, където откри метално шишенце с малко ром вътре. Ром – силно казано, тъй като беше „Атлантик”, на чийто етикет Пешо бе прочел „СПИРТНА НАПИТКА С ВКУС НА РОМ”. Пийна си веднъж. Стана му приятно на гърлото. След това реши да пийне още малко. „Малко, малко... колко да е малко...”, помисли си Пешо и направи още една голяма глъдка и стана време да дойде най-накрая трамваят. Той се качи, леко залитайки – след вчерашната вечер не му трябваше много, че да се замае наново от спиртната напитка. Стовари се тежко на една от седалките и отново започна да размишлява за нещата от живота.
„Трябва да напусна тази работа или поне да си купя кола, че да стигам по-бързо”.Пешо се унесе в сладка дрямка. Започна да сънува Ани, която му е детската мечта и най-добрата приятелка на сестра му. Снощи по време на алкохолния делириум, в който бе изпаднал, Пешо се бе загледал в задника й, след което не бе издържал и го бе хванал с две ръце. В отговор получи силен плесник, от който главата му се завъртя настрани... В този момент сънят му бе отново прекъснат. Един мъж в средна възраст и с видимо наднормено тегло му бе плеснал шамар, явно за да го събуди. „Това трябва да е ватманът”, заключи Пешо. „Момче, нали не мислиш да пренощуваш тук”, каза човекът. „Ама... как така? Къде съм?”, объркано попита Пешо, след което се огледа – мястото му беше познато. Вместо на гара „Искър” обаче , той се намираше в „Надежда”. Е, поне не му се случваше за пръв път. Извини се на ватмана, събра сили да стане от мястото си и успя да слезе благополучно от трамвая. Погледна часовника си – беше 21.30 часа. Вече беше безсмислено да ходи на работа. Последния път го предупредиха, че още веднъж да закъснее и ще го изхвърлят – и без това не им е нужен.
„Трябва да си намеря нова работа...”
„Трябва да си намеря жена. Но да изглежда прилично”.
„Трябва да спра алкохола... Цигарите – също”.
„Трябва да направя нещо смислено с живота си”
Пешо размишляваше за живота си на път за своята работа. Тъкмо се беше качил от спирката на НДК на тролей номер 5. Отново му предстоеше дълъг едночасов път до гара „Искър”, която според него се намираше на края на света, което означаваше извън София. Първо трябваше да се прекачи на 84, след което трябваше да продължи до „Дружба”, откъдето трябваше да хване трамвай до въпросната гара. С две думи сериозно приключение. Пешо работеше в завод за цветни метали. По специалност беше физик и по план и договорка с директора на един от цеховете на завода, Пешо трябваше да работи по специалността си. Но както често в България се случва, в последствие Пешо разбра, че ще работи всичко друго, но не и нещо, свързано с образованието му. Часът беше 19, а го очакваше една дълга вечер на гара „Искър”, където щеше да навива бубини на не един двигател. За Пешо работата не беше унижение, нито нещо ново в професионалния му опит. Той бе свикнал да гледа на собствения си живот с насмешка и умееше да се забавлява с абсурдите, които му се случваха ежедневно. Затова и често се докарваше в пиянски състояния, които странно, но го връщаха към действителността, особено когато се стигаше до фазата изтрезняване. В тези моменти Пешо осъзнаваше колко жалък и коварен е животът и започваше да изсипва псувни върху целия свят. Днес беше един от тези мрачни моменти, в които изгряваше прозрението за живота.
„Трябва да...”
Мислите му внезапно бяха прекъснати от една видимо с наднормено тегло контрольорка, която го ръчкаше в рамото с кебапчестия си пръст. Пешо я погледна с оттегчен поглед и си помисли – „Защо ли всички контрольори толкова много си приличат?”. Той неведнъж беше казвал на своите приятели за правилата, по които може да се познае един контрольор.
1. Подозрителни са на външен вид, също като цивилни куки, само че контрольорите или са с толкова обемни тела, че едвам минават между седалките, или пък са с лек матов цвят на кожата, само че не от солариум или от дълго плажуване, а по-скоро по рождение.
2. Обикновено сядат на предната или на задната седалка и се оглеждат, сякаш самите те са нередовни пътници, надявайки се да не се качи контрола.
3. Често са бръкнали с едната ръка под коженото миризливо яке, от което бавно изваждат жилетката на ФБР и гордо заявяват „карти и билети”.
Ако до преди тази фраза не си ги познал, значи е късно.
„Казах карти и билети” – отново прекъсна мисълта му обемната контрольорка. Пешо извади от джоба на ризата си последния останал билет от талона, който обаче беше първи номер. „У тебе ли е десятката от талона?” – попита намръщено контрольорката. Пешо погледна нагоре подразнен от нахалството да го занимават вече една минута с безсмислени въпроси и отговори отрицателно. „Тогава ще трябва да слезете”, заповяда контрольорката. Пешо слезе, неразбирайки за какво става въпрос. Понеже рядко му се случваше да дупчи билет, той не знаеше, че талоните се дупчеха отпред назад и че трябва да се пази билет номер 10. Тази нова информация го обърка, а новината, че трябва да плати глоба от 10 лв. го изнерви. Той погледна часовника си – закъсняваше. После си спомни, че дори няма 10 лв. в джоба си и че закъснението му ще струва 50 лв. от така или иначе мизерната заплата. След тази равносметка Пешо започна да крещи на връзпълната жена и нейния мургав колега. Контрольорите от своя страна се стреснаха от това нагло момче, разбраха, че няма да ги огрее, след което го нарекоха „келеме”. Той каза нещо за техните роднини, обърна се и си тръгна възмутен от безумната система на Софийския градски транспорт. Дори взе решение повече да не плаща излишни пари за тези разбити каруци. „На тази държава й трябва анархия”, заключи Пешо.
След това се качи на 84 и задряма. Миризмата на кофа за смет го събуди, точно когато наближи спирката му – намираше се в „Дружба”, а миризмата от разлагащите се бали в близкото до квартала сметище го задушаваше до такава степен, че той не издържа и на слизане от автобуса се изповръща, както си му е редът, пред чакащите на спирката хора. Пешо не съжаляваше за тази си постъпка, защото току що откри, че е трябвало да извърши това действие още щом се събуди този следобед с неистово главоболие и вкус в устата на някаква странна смесица от бира, вино и според него - водка, макар че тази част от миналата нощ му се губеше.
„Трябва да спра алкохола. Цигарите – също”, отново си заповяда Пешо. „Е, днес няма да е”, си каза той, бръкна в джоба на джинсите си, откъдето извади една кутия „Мелник”, които не знаеше как са се озовали там. По принцип пуши „Виктори”, но в настоящите безпарични обстоятелства и цигарите на залязващото слънце, както той обичаше да ги нарича, са добре дошли. Пешо си запали една цигара и вдъхна от никотиновия дим с наслада, след което започна да кашля, сякаш е асматик, а той всъщност не беше такъв. От това гърлото му пресъхна още повече. Той бръкна във вътрешния джоб на якето си, където откри метално шишенце с малко ром вътре. Ром – силно казано, тъй като беше „Атлантик”, на чийто етикет Пешо бе прочел „СПИРТНА НАПИТКА С ВКУС НА РОМ”. Пийна си веднъж. Стана му приятно на гърлото. След това реши да пийне още малко. „Малко, малко... колко да е малко...”, помисли си Пешо и направи още една голяма глъдка и стана време да дойде най-накрая трамваят. Той се качи, леко залитайки – след вчерашната вечер не му трябваше много, че да се замае наново от спиртната напитка. Стовари се тежко на една от седалките и отново започна да размишлява за нещата от живота.
„Трябва да напусна тази работа или поне да си купя кола, че да стигам по-бързо”.Пешо се унесе в сладка дрямка. Започна да сънува Ани, която му е детската мечта и най-добрата приятелка на сестра му. Снощи по време на алкохолния делириум, в който бе изпаднал, Пешо се бе загледал в задника й, след което не бе издържал и го бе хванал с две ръце. В отговор получи силен плесник, от който главата му се завъртя настрани... В този момент сънят му бе отново прекъснат. Един мъж в средна възраст и с видимо наднормено тегло му бе плеснал шамар, явно за да го събуди. „Това трябва да е ватманът”, заключи Пешо. „Момче, нали не мислиш да пренощуваш тук”, каза човекът. „Ама... как така? Къде съм?”, объркано попита Пешо, след което се огледа – мястото му беше познато. Вместо на гара „Искър” обаче , той се намираше в „Надежда”. Е, поне не му се случваше за пръв път. Извини се на ватмана, събра сили да стане от мястото си и успя да слезе благополучно от трамвая. Погледна часовника си – беше 21.30 часа. Вече беше безсмислено да ходи на работа. Последния път го предупредиха, че още веднъж да закъснее и ще го изхвърлят – и без това не им е нужен.
„Трябва да си намеря нова работа...”
Вторник, Февруари 17, 2009
Алооо, Ричи?
Ричи е самовлюбен, горделив глупак. Без покритие. Преди всичко е глупак... особено в онази безумна мисъл, че знае повече от другите и че е надживял всичко онова, за което вие простосмъртните се хвалите или пък жалвате. Обичайната грешка на обичайния самозабравил се некадърник. Въпреки цялата мъдрост на годините, които притежава, Ричи не би могъл да срещне затруднения в описанието на своя живот. Стига да искаше да го опише и ... стига да беше искрен поне със себе си. А описанието е лесно: не-успех, не-радост, не-приятели, не-споделена любов... А и да не забравяме - не-самота, но не-съвсем.
С две думи - Ричи не е щастлив. Затова пък обича да краде от щастието на другите хора, пък току виж се почувствал по-добре. И поради тази причина Ричи е приел роля на клоун неуспял в своята кариера. А хората, от своя страна, се смеят на неговото откло/у/нение от състрадание, за да не отнемат единственото положително качество на своя почти - приятел.
Ричи има и друго любимо занимание. Преди всичко той обича да се превръща в трън в очите. Когато се чувства сам, когато е игнориран от всички, когато не може вече да наранява, Ричи просто се превръща в трън. Това го кара да продължава да се чувства силен, въпреки безсилието му да значи нещо за който и да е било. Като досаден паразит, Ричи успява да паразитира всичко, до което се докосне, а оттам - и всичко, до което се докоснеш ти.
Ричи не признава и думата приятелство. За него тя е институция, наречена "Банка за услуги". Да, Ричи е усложлив човек. Той обича да влага в тази банка. А и банката го обича като редовен клиент. Ричи вярва, че услугите са възвръщаеми и никога не забравя да напомни за тях. Приятелството с него се превръща в досадно задължение. Сбъркал ли си веднъж да го помолиш за услуга, ти се превръщаш в негов роб. И Ричи ще те търси ли, търси... особено в моментите на самота. Тогава идва твоят ред да си плащаш дълговете.
Но бъди внимателен. Ричи разполага с широк екип от информатори. Винаги знае къде си, затова не се чуди напразно как виждаш всеки ден човека, когото най-малко искаш да срещнеш. Ричи е навсякъде. Той е новият агент на Държавна сигурност. А наглостта му... тя просто няма край.
А сега разбра ли кой е твоят Ричи?
С две думи - Ричи не е щастлив. Затова пък обича да краде от щастието на другите хора, пък току виж се почувствал по-добре. И поради тази причина Ричи е приел роля на клоун неуспял в своята кариера. А хората, от своя страна, се смеят на неговото откло/у/нение от състрадание, за да не отнемат единственото положително качество на своя почти - приятел.
Ричи има и друго любимо занимание. Преди всичко той обича да се превръща в трън в очите. Когато се чувства сам, когато е игнориран от всички, когато не може вече да наранява, Ричи просто се превръща в трън. Това го кара да продължава да се чувства силен, въпреки безсилието му да значи нещо за който и да е било. Като досаден паразит, Ричи успява да паразитира всичко, до което се докосне, а оттам - и всичко, до което се докоснеш ти.
Ричи не признава и думата приятелство. За него тя е институция, наречена "Банка за услуги". Да, Ричи е усложлив човек. Той обича да влага в тази банка. А и банката го обича като редовен клиент. Ричи вярва, че услугите са възвръщаеми и никога не забравя да напомни за тях. Приятелството с него се превръща в досадно задължение. Сбъркал ли си веднъж да го помолиш за услуга, ти се превръщаш в негов роб. И Ричи ще те търси ли, търси... особено в моментите на самота. Тогава идва твоят ред да си плащаш дълговете.
Но бъди внимателен. Ричи разполага с широк екип от информатори. Винаги знае къде си, затова не се чуди напразно как виждаш всеки ден човека, когото най-малко искаш да срещнеш. Ричи е навсякъде. Той е новият агент на Държавна сигурност. А наглостта му... тя просто няма край.
А сега разбра ли кой е твоят Ричи?
Вторник, Октомври 14, 2008
Вторник, Октомври 07, 2008
Птичката на щастието
Дали хубавите неща в живота ни се случват тогава, когато сме готови да ги приемем? Дали „нещото”, което наричаме съдба, ни среща, когато сме способни да го оценим?
Тези въпроси често измъчваха обърканото съзнание на Алекс. Тя беше на мнение, че сами чрез мислите си и чувствата си можем да привлечем щастието към себе си. Алекс бе дълбоко убедена, че то – щастието е тук – около нея, около мен, около теб... около всички нас. Само трябва да се огледаме, да се пресегнем и да го докоснем. Правилно е казано, че птичката на щастието каца само веднъж в живота ни. Въпросът е в това да я усетиш, да я почувстваш и да я приемеш - не да я уловиш в клетка. Трябва да се отнасяш към нея с нежност и внимание, да дариш цялата любов, която пазиш в себе си... Трябва да се грижиш за нея и тя ще отвърне със същото спрямо теб.
Алекс си спомни думите на нейния добър приятел Рон:
- Любовта е щастието, от което се нуждаем. Неподправената любов, която умее да обича нежно, страстно, всеотдайно. Любовта е тази, която те кара да се чувстваш изпълнен, силен, добър... Любовта те кара да правиш глупави неща, защото тя иска жертви. Тя иска да покажеш, че наистина си готов да я приемеш, но и да отхвърлиш – да отхвърлиш очилата, непозволяващи ти да видиш птичката, която пее песента на твоята душа. А ти я виждаш, когато откриеш себе си в любовта си...
- Въпросът е как да разбереш, че това е тя – че това е твоята птичка на щастието? –попита Алекс.
-Виждаш я... разбираш я, когато видиш себе си, когато откриеш себе си в своята любов. – отговори й Рон.
Алекс видя себе си в Тони. В началото не вярваше, защото тя търсеше самотата, търсеше бариерите, с които се бе обградила... от страх да не бъде отново наранена. Тони обаче ги премина. Премина ги, без Алекс да усети. Тони й показа, че още може да обича. Не. Той й показа, че вече е способна да обича, да приеме любовта в себе си, да приеме неговата любов. Тя откри себе си в неговата душа.
- „И за миг не се съмнявам, че е истина. За миг не се съмнявам в теб. Знам, че теб търсех, от теб се нуждаех – от теб и любовта ти.Сега запълних празнотата, която не разбирах преди да срещна теб”, прошепна Алекс.
Тези въпроси често измъчваха обърканото съзнание на Алекс. Тя беше на мнение, че сами чрез мислите си и чувствата си можем да привлечем щастието към себе си. Алекс бе дълбоко убедена, че то – щастието е тук – около нея, около мен, около теб... около всички нас. Само трябва да се огледаме, да се пресегнем и да го докоснем. Правилно е казано, че птичката на щастието каца само веднъж в живота ни. Въпросът е в това да я усетиш, да я почувстваш и да я приемеш - не да я уловиш в клетка. Трябва да се отнасяш към нея с нежност и внимание, да дариш цялата любов, която пазиш в себе си... Трябва да се грижиш за нея и тя ще отвърне със същото спрямо теб.
Алекс си спомни думите на нейния добър приятел Рон:
- Любовта е щастието, от което се нуждаем. Неподправената любов, която умее да обича нежно, страстно, всеотдайно. Любовта е тази, която те кара да се чувстваш изпълнен, силен, добър... Любовта те кара да правиш глупави неща, защото тя иска жертви. Тя иска да покажеш, че наистина си готов да я приемеш, но и да отхвърлиш – да отхвърлиш очилата, непозволяващи ти да видиш птичката, която пее песента на твоята душа. А ти я виждаш, когато откриеш себе си в любовта си...
- Въпросът е как да разбереш, че това е тя – че това е твоята птичка на щастието? –попита Алекс.
-Виждаш я... разбираш я, когато видиш себе си, когато откриеш себе си в своята любов. – отговори й Рон.
Алекс видя себе си в Тони. В началото не вярваше, защото тя търсеше самотата, търсеше бариерите, с които се бе обградила... от страх да не бъде отново наранена. Тони обаче ги премина. Премина ги, без Алекс да усети. Тони й показа, че още може да обича. Не. Той й показа, че вече е способна да обича, да приеме любовта в себе си, да приеме неговата любов. Тя откри себе си в неговата душа.
- „И за миг не се съмнявам, че е истина. За миг не се съмнявам в теб. Знам, че теб търсех, от теб се нуждаех – от теб и любовта ти.Сега запълних празнотата, която не разбирах преди да срещна теб”, прошепна Алекс.
Петък, Октомври 03, 2008
Изкуството да обичаш
Изкуство ли е любовта? Изкуство ли е да се влюбиш, а след това и да обичаш? Ерих Фром е написал цяла книга в отговор на тези въпроси. Според Фром любовта също като живота е изкуство. Въпрос на време и желание е да се научим да обичаме. Някой може би ще каже – как така да се учим?! Всеки познава любовта и всеки се е докосвал поне за миг до нея. Познатата ни любов – да бъдем с човека, в когото сме влюбени. Познатата ни егоистична любов – да знаем, че този човек ни обича. Задушаващата любов, в която обсебваш другия. Алчната любов – да искаш всичко от тази връзка, но ако може да вложиш минималното от себе си.
Превръщаме любовта в поредния продукт на пазара. Саморазкриваме себе си, за да се рекламираме. Показваме най-доброто, на което сме способни. И така двама души се влюбват, когато намерят най-добрия за себе си продукт на пазара. С една подробност – продукт, който могат да си позволят. Рискуват да пазаруват по опаковката. Все пак тя е най-важната част в маркетинга – рекламирането и бренда. А дали да надникне в опаковката, всеки сам избира. Понякога избираме да се вгледаме по-дълбоко, да се вгледаме в душата на отсрещния човек. Известно време рекламираме и съдържанието на опаковката. Представяме душевността си в най-добрата светлина. След време показваме на бял свят и тъмната си страна.
Може би именно тук се появява изкуството. Изкуството да приемеш човек такъв, какъвто е – с неговите положителни и отрицателни качества и черти. Изкуството да го обикнеш в истинската му същност. Изкуството да поставиш на първо място любовта, а себе си – на заден план. Защото любовта те кара да се чувстваш щастлив, да чувстваш, че живееш, а нима това не е най-важното за всяко едно съществуване? Или по-скоро е смисълът човек да съществува?
Кариера, пари, престиж и власт – това са преходни неща. За тях не ни е нужно изкуство, макар понякога да влагаме цялата си енергия в тях, а за себе си да не оставяме нищо. Макар и винаги да се вглеждаме най-много в тези „ценности”...
И вместо да влагаме цялата си енергия в преходното, би било по-добре да поставим душевността на първо място.
Истинската любов не е търговия – „дай ми, за да ти дам”. В нея човек дава, за да направи другия щастлив и по този начин и двамата да се чувстват добре.
Привързаност, доверие, грижа, любов. Всичко тези чувства са вплетени в обичта. Да мислиш за другия, да му вярваш, да се нуждаеш от него, да даваш, но не за да получаваш и не да задължаваш. Любовта не е задължение, тя е основана на принципа на добра воля.
Банката за услуги не важи и за истинската любов. Натякването, изгодата и алчността са на пазара за опаковки, където можете да си намерите и дори да си купите плътска любов. Истинската любов трябва да бъде чиста и неопетнена. И единствено човекът без злоба, задни мисли и лицемерие може да приеме чистата любов в душата си. Единствено човекът, избрал да се отдалечи от егоизма, да се отдалечи от себе си и от собствените си плътски и злонамерени желания, може да се научи на това изкуство... Изкуството да обичаш.
Превръщаме любовта в поредния продукт на пазара. Саморазкриваме себе си, за да се рекламираме. Показваме най-доброто, на което сме способни. И така двама души се влюбват, когато намерят най-добрия за себе си продукт на пазара. С една подробност – продукт, който могат да си позволят. Рискуват да пазаруват по опаковката. Все пак тя е най-важната част в маркетинга – рекламирането и бренда. А дали да надникне в опаковката, всеки сам избира. Понякога избираме да се вгледаме по-дълбоко, да се вгледаме в душата на отсрещния човек. Известно време рекламираме и съдържанието на опаковката. Представяме душевността си в най-добрата светлина. След време показваме на бял свят и тъмната си страна.
Може би именно тук се появява изкуството. Изкуството да приемеш човек такъв, какъвто е – с неговите положителни и отрицателни качества и черти. Изкуството да го обикнеш в истинската му същност. Изкуството да поставиш на първо място любовта, а себе си – на заден план. Защото любовта те кара да се чувстваш щастлив, да чувстваш, че живееш, а нима това не е най-важното за всяко едно съществуване? Или по-скоро е смисълът човек да съществува?
Кариера, пари, престиж и власт – това са преходни неща. За тях не ни е нужно изкуство, макар понякога да влагаме цялата си енергия в тях, а за себе си да не оставяме нищо. Макар и винаги да се вглеждаме най-много в тези „ценности”...
И вместо да влагаме цялата си енергия в преходното, би било по-добре да поставим душевността на първо място.
Истинската любов не е търговия – „дай ми, за да ти дам”. В нея човек дава, за да направи другия щастлив и по този начин и двамата да се чувстват добре.
Привързаност, доверие, грижа, любов. Всичко тези чувства са вплетени в обичта. Да мислиш за другия, да му вярваш, да се нуждаеш от него, да даваш, но не за да получаваш и не да задължаваш. Любовта не е задължение, тя е основана на принципа на добра воля.
Банката за услуги не важи и за истинската любов. Натякването, изгодата и алчността са на пазара за опаковки, където можете да си намерите и дори да си купите плътска любов. Истинската любов трябва да бъде чиста и неопетнена. И единствено човекът без злоба, задни мисли и лицемерие може да приеме чистата любов в душата си. Единствено човекът, избрал да се отдалечи от егоизма, да се отдалечи от себе си и от собствените си плътски и злонамерени желания, може да се научи на това изкуство... Изкуството да обичаш.
Събота, Септември 27, 2008
Светлината в моя ден
Да бъде светлина, прошепнах тайно на себе си. След това появи се Ти, за да озариш моя ден, за донесеш със себе си топлината. Това чувство... чувство на близост, чувство на топлина, чувство на сигурност. И последвалото очакване – може би ще се случи нещо хубаво, нещо ново, нещо различно. Разговаряхме без думи. Мелодична тишина... и твоето дихание. Вплетени ръце. Всичко беше като магия.
И магията превърна се в любов.
Онази нощ на морския плаж – нежно реге, нежен пясък, галещ лицата ни ветрец... Небето бе покрито от безброй ярки звезди, обгръщащи ни от всички страни. И ето – една падаща звезда и още една..., потъваща в хоризонта.
Сякаш беше вчера. А днес денят е още по-светъл, защото ти си още тук - светлината в моя ден.
For Teodor
Той е там
Той е там, където го оставих преди години. Все още седи подпрян на оградата на мрачната улица в онази дъждовна и хладна пролетна нощ. И все още се опитва да си тръгне с бавна крачка, олюлявайки се първо на едната, а после на другата страна. Сякаш върви по въже и всеки момент може да падне в дълбоката пропаст.
Вече беше без значение за него, защото всичките му мечти и илюзии се стопиха в момента, в който оставих. Наблюдавах го, почувствах се силна. Той плачеше като малко дете. Беше наистина жалък. Съсипах мечтите му, така както той не веднъж съсипваше моите. Гледката ме натъжи, не издържах и заплаках. Наблюдавах несигурната му походка – като на току що прохождащо дете. Той вървеше, но сякаш очакваше аз да го настигна. Да, настигнах го така, както бях правила безброй пъти, но на другия ден го оставих да си тръгне. Съжалявах го, не исках да съсипя мечтите му, не целях това..., затова му оставих да носи в себе си надеждата... Надеждата, че ще го чакам, че когато той се върне за пореден път, аз отново ще съм тук. Е, той се върна, изпълнен с нови надежди. И аз бях тук. Все още съм тук. Но вече не го чакам.
Върна се там, където аз го оставих – същия жалък, самотен и нещастен човек. Самотен. Изглежда толкова самотен. Всеки път се връща вкъщи, където не може да почувства уюта на дома, който отдавна не е негов, а и той никога не го е чувствал свой. Никой не го очаква – няма истинско семейство, няма истински приятели, единственото истинско нещо в живота му беше моята любов, продиктувана обаче от дълбоко заслепяване. Всичко в него е лъжливо – смехът, думите, целият му живот. И май му харесва да бъде такъв – да бъде нещастен и едновременно пред другите загадъчен, щастлив и нераним. Харесваше му да бъде фалшив. Усмивка, думи без смисъл, смях и после мълчание и тъга. Целият му живот е неразбран както за другите, така и за самия него. Сред хората той остава самотен, защото никой никога няма да го разбере. Дори той така и не разбра себе си.
Опитва се да открадне от чуждото щастие, опитва се да бъде съпричастен към света. Но уви, изгубен в своето измислено, илюзорно повтарящо се безвремие, той отдавна чужд останал е на този свят.
Той е там... там, където го оставих преди години.
Понеделник, Октомври 15, 2007
Save the nature!
Днес прочетох за инициативата, която аз наричам "15 октомври". Тъй като се чувствам съпричастна към съдбата на българската природа и на световната екология, въобще, с този пост се включвам и аз.
Вярно е, признавам си. Аз не участвах в нито един еко-протест поради обективни причини - работа. И въпреки това се опитвах да ги отразя. Вярно е - блогът ми не е насочен специално към екологията. Дори и аз не знам към какво точно е насочен. "История на изгубените души" - заглавието говори само за себе си. Бих определила и природата като изгубена душа, която с навлизането на световния капитализъм бе оставена на произвола на съдбата, бе буквално потъпкана.
И всички ние, със своето безучастие позволихме природата ни да бъде унищожена... почти. Но все още съществуват т.нар. райски кътчета, където винаги можеш да избягаш от забързания, сив и материалистичен свят. Няма нищо по-хубаво от това да отидеш на отдалечено, чисто и девствено място! И няма нищо по-хубаво от това да го оставиш такова... да го оставиш така, както си го намерил.
За първи път мога да се насладя на понятието "гражданско общество". Ето, че и в България То се събуди. Ето, че се интересуваме от това дали няколко /но немалко/ декара земя ще бъдат унищожени..., а с нея и няколко декара гори, растителни и животински видове. И не мисля, че трябва да се интересуваме дали видовете са защитени, дали плажната ивица е наситена с дюни, пясъчни лилии и т. н. Всяко кътче от българската природа си заслужава да бъде видяно, да бъде докоснато. И днес в обсипаната с хотели, предприятия и бизнес интереси - България, мисля, че никой не се нуждае от още и още индустриални зони, от още почивни станции и комплекси. Предлагам на така заинтересованите от туризма лица да вземат да докарат съществуващите вече градове и курорти на европейско равнище и тогава да започнат да говорят за развитието на бизнес-туризма.
Защото аз не го виждам с бавно рушащите се хотели в Слънчев бряг и Златни пясъци, нито в намерисващите на канализация плажове, нито в хотелите без дълъг срок на годност в Банско... Бизнесът може да се насочи към навлизащия алтернативен туризъм. Световните нагласи сочат, че все по-малко хора желаят да отдъхват на шумни, застроени и с нищо напомнящи на почивка места. А и специално в България никой от обикновените граждани не е усетил нито предимството, нито приходите от развитието на българския туризъм. Всички знаем, че единствено корпоративните граждани могат да се насладят на тази екстра...
Нека ги има дивите места. Нека не позволяваме те да бъдат унищожени. И нека ги пазим от самите нас. Една хартийка, една кибритена клечка, една бутикла... може нищо да не значат за теб, но помисли за останалите 7 млн. и повече българи. Помисли, ако всеки последва примера ти. Типичен пример за възможния резултат е и самата ни столица. И все пак, помисли за хората, които биха искали да посетят същото девствено, красиво и чисто място, а се озоват просто сред поредната кочина!
Време е да мислим мащабно, позитивно и в перспектива. :)
Think abut it... and save the nature!
Вярно е, признавам си. Аз не участвах в нито един еко-протест поради обективни причини - работа. И въпреки това се опитвах да ги отразя. Вярно е - блогът ми не е насочен специално към екологията. Дори и аз не знам към какво точно е насочен. "История на изгубените души" - заглавието говори само за себе си. Бих определила и природата като изгубена душа, която с навлизането на световния капитализъм бе оставена на произвола на съдбата, бе буквално потъпкана.
И всички ние, със своето безучастие позволихме природата ни да бъде унищожена... почти. Но все още съществуват т.нар. райски кътчета, където винаги можеш да избягаш от забързания, сив и материалистичен свят. Няма нищо по-хубаво от това да отидеш на отдалечено, чисто и девствено място! И няма нищо по-хубаво от това да го оставиш такова... да го оставиш така, както си го намерил.
За първи път мога да се насладя на понятието "гражданско общество". Ето, че и в България То се събуди. Ето, че се интересуваме от това дали няколко /но немалко/ декара земя ще бъдат унищожени..., а с нея и няколко декара гори, растителни и животински видове. И не мисля, че трябва да се интересуваме дали видовете са защитени, дали плажната ивица е наситена с дюни, пясъчни лилии и т. н. Всяко кътче от българската природа си заслужава да бъде видяно, да бъде докоснато. И днес в обсипаната с хотели, предприятия и бизнес интереси - България, мисля, че никой не се нуждае от още и още индустриални зони, от още почивни станции и комплекси. Предлагам на така заинтересованите от туризма лица да вземат да докарат съществуващите вече градове и курорти на европейско равнище и тогава да започнат да говорят за развитието на бизнес-туризма.
Защото аз не го виждам с бавно рушащите се хотели в Слънчев бряг и Златни пясъци, нито в намерисващите на канализация плажове, нито в хотелите без дълъг срок на годност в Банско... Бизнесът може да се насочи към навлизащия алтернативен туризъм. Световните нагласи сочат, че все по-малко хора желаят да отдъхват на шумни, застроени и с нищо напомнящи на почивка места. А и специално в България никой от обикновените граждани не е усетил нито предимството, нито приходите от развитието на българския туризъм. Всички знаем, че единствено корпоративните граждани могат да се насладят на тази екстра...
Нека ги има дивите места. Нека не позволяваме те да бъдат унищожени. И нека ги пазим от самите нас. Една хартийка, една кибритена клечка, една бутикла... може нищо да не значат за теб, но помисли за останалите 7 млн. и повече българи. Помисли, ако всеки последва примера ти. Типичен пример за възможния резултат е и самата ни столица. И все пак, помисли за хората, които биха искали да посетят същото девствено, красиво и чисто място, а се озоват просто сред поредната кочина!
Време е да мислим мащабно, позитивно и в перспектива. :)
Think abut it... and save the nature!
Понеделник, Октомври 01, 2007
New realization
"Любовта винаги е търпелива
и любезна. Никога не завижда.
Любовта не се превъзнася
и не се гордее.
Не е груба, нито егоистична.
Не е обидчива или злопаметна.
Любовта не намира удоволствие
в греховете на другите,
но се наслаждава на истината.
Винаги е готова да прости,
да се довери, да се надява...
... и да понесе...
... каквото и да било.
/A Walk To Remember/
* * *
...Човекът по своята същност е егоистично същество. Вглъбен в своите чувства, забравя за тези на другите. И за да задоволи своите чувства навлиза в душата на другия, броди из нея, обърква я, а когато се насити или пък се уплаши от това, което вижда вътре, я изоставя. А душата, от своя страна, когато приеме някого в себе си като свой душевен партньор, тя му се доверява и се оставя той – партньорът да се грижи за нея. Когато този човек избяга, когато я остави без обяснения, той ранява душата там, където най-много я боли. Дълго време в търсене на отговора защо е останала сама и в това объркано състояние, душата страда. И ненамирайки логичното обяснение за наранените си чувства, тя се затваря в себе си, за да се излекува сама, както тя умее най-добре. Дори и излекувана, душата продължава да усеща дълго време болката и страданието. След време обаче външният свят става чужд за нея, защото инстинктивно тя, душата, бяга от всичко онова, което би й причинило подобна болка отново...
и любезна. Никога не завижда.
Любовта не се превъзнася
и не се гордее.
Не е груба, нито егоистична.
Не е обидчива или злопаметна.
Любовта не намира удоволствие
в греховете на другите,
но се наслаждава на истината.
Винаги е готова да прости,
да се довери, да се надява...
... и да понесе...
... каквото и да било.
/A Walk To Remember/
* * *
...Човекът по своята същност е егоистично същество. Вглъбен в своите чувства, забравя за тези на другите. И за да задоволи своите чувства навлиза в душата на другия, броди из нея, обърква я, а когато се насити или пък се уплаши от това, което вижда вътре, я изоставя. А душата, от своя страна, когато приеме някого в себе си като свой душевен партньор, тя му се доверява и се оставя той – партньорът да се грижи за нея. Когато този човек избяга, когато я остави без обяснения, той ранява душата там, където най-много я боли. Дълго време в търсене на отговора защо е останала сама и в това объркано състояние, душата страда. И ненамирайки логичното обяснение за наранените си чувства, тя се затваря в себе си, за да се излекува сама, както тя умее най-добре. Дори и излекувана, душата продължава да усеща дълго време болката и страданието. След време обаче външният свят става чужд за нея, защото инстинктивно тя, душата, бяга от всичко онова, което би й причинило подобна болка отново...
... Любовта не е нахлуване в живота на другия. Любовта е сливане. Тя не се планира, тя просто се случва. Който започне да размишлява над любовта и да притегля правилното с грешното, значи той не обича. Алекс намери нова надежда, за да допусне отново любовта до себе си. Тя бе готова да разкрие сърцето си, само когато душата й го позволи. Обеща си повече да не я насилва – да не й позволява да се затваря в себе си и да не допуска думите на разума да говорят на сърцето. Любовта трябва да бъде чиста. Тя не се планира, тя се случва, когато две души са еднакво готови да се слеят в едно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
