My World

Read my VisualDNA™ Get your own VisualDNA™

Разказ за мълчаливото стадо

В България настъпи суша, напомняща на Елин-Пелиновите разкази за тежката съдба на обикновения български селянин. И хората се стреснаха. Бяхме на път да обявим бедствено положение в страната. Но на кой друг му пука, освен на занимаващите се със земеделие? Ние си стоим в Града и спокойно се наслаждаваме на хубавото слънчице. Е, както винаги, трябва да настъпи кризата, че да се събуди народът. Имаше тежка суша метеорлогично погледнато. А в политически аспект - имаше и все още има суша в управлението. И отново сушата засегна нас, защото винаги ние си го отнасяме. Ние - простите хора, някак си, забравихме, че живеем в демокрация. Превърнахме личната си свобода във всеобща свободия. Но не използвахме демокрацията със своето предназначение - забравихме за правото си на глас и мнение, правото да отстояваме позиции и желание. И разбира се, Те приеха мълчанието ни с радост. Решиха с премълчания глас да си правят каквото те си пожелаят, да го използват, както е най-добре за тях. И са си прави хорицата. Ние като сме си овце, защо пък да не се гаврят с нас.

Е, пак се изгавриха. И този път най-жестоко. Не, не ми се говори за политика. Няма да правя това, което правя по цял ден - да обсъждам политическата обстановка в страната.

Не мога да остана безразлична обаче на факта, че с цялата си гордост, която имахме през последните 5-6 месеца, че вече сме пълноправни европейци... ние отново се върнахме към първобитността.

Ето, че в Европа ще ни управляват интересите на ромската нация и милите ни братя - турците, на които не им стигнаха 500 години гавра с българите, ами продължават да ни го набутват, с извинение, по най-бруталния начин. И всичко това, защото обичаме мълчанието. Мислехме си, че ще накажем някого със своето не-говорене. Е, приятели, преебахме се. Или ни преебаха по най-тъпия и смешен начин.

И небето, сякаш, да ни покаже колко сме капризни и в същото време заблудени овце, ни наказа с дъжд. Ето, няма суша. Айде сега, давете се, невежи люде! И времето се подигра с нас в момента, когато се самозабравихме в своето себелюбие.

Освен, че вкъщи имаше наводнение, на мен дори и електричеството ми спря. Е, нали исках да си почина вкъщи, да си мълча..., значи в тъмнината ще си почина най-добре, нали? Ех, върна се познатата ни дискотека от комунизма или както аз обичам да наричам - светлинното шоу. Крушката ликуваше в своето пресветване на всеки 10 минути за секунда и после пак заспиваше, не - замълчаваше също като мен и всички вас. Исках почивка, но в този момент реших, че не ми се почива. Запалих свещи. И се къпах на свещи - каква романтика само =)

Ето, сега решихме, че не ни се мълчи. Искаме да говорим, да имаме право на глас, на коментар в целия този парад, който се случва пред очите ни. Нищо, нищо, следващия път! Ние ще чакаме търпеливо, както правим всеки път, а после ще забравим, защото сме едно добро послушно стадо. "Черните" овце ще се забавляват на наш гръб, а ние все така послушно ще търпим.

Лека нощ...

"Crap"

"Ако се загледа в себе си, човек ще види, че се е превърнал в боклук, защото се е вторачил в едно нещо, извадил го е от заобикалящия го свят и го е превърнал в цел, която го погубва. Покрай стремежа си да стигне до целта, човек забравя да живее."

Наум Шопов

Големият актьор разиграва за трети път историята на Фернандо Крап от Самюъл Бекет. Първият беше преди 15 години в спектакъла "Последният запис", под режисурата на Крикор Азарян, вторият - преди 3 години в екип с Димитър Еленов под името "Последната лента на Крап". Най-новото представление се казва само "Крап", постановката е на самия Наум Шопов.
Общото между сегашния Крап на Шопов и предишните е твърде малко - в залеза на живота си един мъж превърта на прашния си магнетофон стари записи и прави равносметка. Първият Крап беше отчаян старец, при втория се процеждаше надежда, сегашният е деградирал - и физически, и психически.

"Наум Шопов рови из буклука в душата на човека", в. "Монитор", 12.05.07, Елена Кръстева

The way I feel

Майната ви на всички!

Отказвам се!

И на теб майната ти, тъпак!

Всички мъже са п**ки, с извинение...

Май последните години доказват смяната на ролите - жените трябва да се държат като мъже, а мъжете са пълни пикли. Гадни безотговорни бъзльовци, които не знаят какво искат. Те искат иначе. Но в неподредените си и сбъркани желания, самите те се изгубват някъде. Е, поне не реват много, но за сметка на това пък, каквото и да стане, те винаги са с тъпата си усмивка на лицето в стил: "Е, к'во пък е станало?"

Повръща ми се!

Предложение:
Мили дами, като не знаете к'во искате, си стойте вкъщи, направете си дупка в стената, примерно, и се облекчавайте там - без фалове и без сконфузни ситуации... и без нуждата от тъпи усмивки:)

А жените...тяхната роля, т.е. наш'та роля - освен всички рутинни shit-ове, трябва да се стараем да бъдем красиви, да изкарваме пари (ама повечко, за да има за всички), да не се оплакваме (та ние сме новите мъже), да си мълчим по възможност (мъжете говорят рядко и... безсмислено), да се съобразяваме с... всичко (все пак "пиклите" са по-претенциозни и от нас - екс-жените) и по възможност - да си купим по един вибратор (иначе трябва и в манастир да се влезе).

А да, трябва да гоним "бъзливите бълхи", да им вървим по задниците, но да не прекаляваме, че може пък и да се стреснат съвсем. Не трябва и да ги ангажираме много със своята личност, защото те са много заети (нужно е време за чикии)... Иначе могат да бъдат много верни приятели (почти като кучетата), но трябва да се внимава с тях, да не ги предизвикате да си извадят атрибутите, защото за всичко вие ще си бъдете виновни. Та те са само приятели... и жени. А все пак знаем за жените много - те не знаят какво искат и... къде ги сърби, както при мъжете - не знаят пикае ли им се, е*е ли им се. То е все тая, нали? И в двата случая дупката в стената върши работа.

Цинично, нали? Също като тях.

Захир

"Захир* - нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че ни довежда до лудост...

Любовта е неубоздана сила. Когато се опитваме да я контролираме, тя ни унищожава. Когато се опитаме да я вкараме в затвор, тя ни поробва. Когато се опитваме да я разберем, се чувстваме изгубени и объркани. Тази сила съществува на Земята, за да ни носи радост, да ни позволи да стигнем до Бог и до ближния ни; и въпреки това заради начина, по който обичаме днес, изкупваме всяка минута спокойствие с един час тревога...

Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през ХVIII век. Захир на арабски означава видим, ясен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепенно започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или лудост."

Паулу Коелю, "Захир"

P.S.: Страхотна книга... Прочетете я :)