Невинен поглед

Птичката на щастието

Дали хубавите неща в живота ни се случват тогава, когато сме готови да ги приемем? Дали „нещото”, което наричаме съдба, ни среща, когато сме способни да го оценим?

Тези въпроси често измъчваха обърканото съзнание на Алекс. Тя беше на мнение, че сами чрез мислите си и чувствата си можем да привлечем щастието към себе си. Алекс бе дълбоко убедена, че то – щастието е тук – около нея, около мен, около теб... около всички нас. Само трябва да се огледаме, да се пресегнем и да го докоснем. Правилно е казано, че птичката на щастието каца само веднъж в живота ни. Въпросът е в това да я усетиш, да я почувстваш и да я приемеш - не да я уловиш в клетка. Трябва да се отнасяш към нея с нежност и внимание, да дариш цялата любов, която пазиш в себе си... Трябва да се грижиш за нея и тя ще отвърне със същото спрямо теб.

Алекс си спомни думите на нейния добър приятел Рон:

- Любовта е щастието, от което се нуждаем. Неподправената любов, която умее да обича нежно, страстно, всеотдайно. Любовта е тази, която те кара да се чувстваш изпълнен, силен, добър... Любовта те кара да правиш глупави неща, защото тя иска жертви. Тя иска да покажеш, че наистина си готов да я приемеш, но и да отхвърлиш – да отхвърлиш очилата, непозволяващи ти да видиш птичката, която пее песента на твоята душа. А ти я виждаш, когато откриеш себе си в любовта си...

- Въпросът е как да разбереш, че това е тя – че това е твоята птичка на щастието? –попита Алекс.
-Виждаш я... разбираш я, когато видиш себе си, когато откриеш себе си в своята любов. – отговори й Рон.

Алекс видя себе си в Тони. В началото не вярваше, защото тя търсеше самотата, търсеше бариерите, с които се бе обградила... от страх да не бъде отново наранена. Тони обаче ги премина. Премина ги, без Алекс да усети. Тони й показа, че още може да обича. Не. Той й показа, че вече е способна да обича, да приеме любовта в себе си, да приеме неговата любов. Тя откри себе си в неговата душа.

- „И за миг не се съмнявам, че е истина. За миг не се съмнявам в теб. Знам, че теб търсех, от теб се нуждаех – от теб и любовта ти.Сега запълних празнотата, която не разбирах преди да срещна теб”, прошепна Алекс.

Изкуството да обичаш

Изкуство ли е любовта? Изкуство ли е да се влюбиш, а след това и да обичаш? Ерих Фром е написал цяла книга в отговор на тези въпроси. Според Фром любовта също като живота е изкуство. Въпрос на време и желание е да се научим да обичаме. Някой може би ще каже – как така да се учим?! Всеки познава любовта и всеки се е докосвал поне за миг до нея. Познатата ни любов – да бъдем с човека, в когото сме влюбени. Познатата ни егоистична любов – да знаем, че този човек ни обича. Задушаващата любов, в която обсебваш другия. Алчната любов – да искаш всичко от тази връзка, но ако може да вложиш минималното от себе си.
Превръщаме любовта в поредния продукт на пазара. Саморазкриваме себе си, за да се рекламираме. Показваме най-доброто, на което сме способни. И така двама души се влюбват, когато намерят най-добрия за себе си продукт на пазара. С една подробност – продукт, който могат да си позволят. Рискуват да пазаруват по опаковката. Все пак тя е най-важната част в маркетинга – рекламирането и бренда. А дали да надникне в опаковката, всеки сам избира. Понякога избираме да се вгледаме по-дълбоко, да се вгледаме в душата на отсрещния човек. Известно време рекламираме и съдържанието на опаковката. Представяме душевността си в най-добрата светлина. След време показваме на бял свят и тъмната си страна.
Може би именно тук се появява изкуството. Изкуството да приемеш човек такъв, какъвто е – с неговите положителни и отрицателни качества и черти. Изкуството да го обикнеш в истинската му същност. Изкуството да поставиш на първо място любовта, а себе си – на заден план. Защото любовта те кара да се чувстваш щастлив, да чувстваш, че живееш, а нима това не е най-важното за всяко едно съществуване? Или по-скоро е смисълът човек да съществува?
Кариера, пари, престиж и власт – това са преходни неща. За тях не ни е нужно изкуство, макар понякога да влагаме цялата си енергия в тях, а за себе си да не оставяме нищо. Макар и винаги да се вглеждаме най-много в тези „ценности”...
И вместо да влагаме цялата си енергия в преходното, би било по-добре да поставим душевността на първо място.
Истинската любов не е търговия – „дай ми, за да ти дам”. В нея човек дава, за да направи другия щастлив и по този начин и двамата да се чувстват добре.
Привързаност, доверие, грижа, любов. Всичко тези чувства са вплетени в обичта. Да мислиш за другия, да му вярваш, да се нуждаеш от него, да даваш, но не за да получаваш и не да задължаваш. Любовта не е задължение, тя е основана на принципа на добра воля.
Банката за услуги не важи и за истинската любов. Натякването, изгодата и алчността са на пазара за опаковки, където можете да си намерите и дори да си купите плътска любов. Истинската любов трябва да бъде чиста и неопетнена. И единствено човекът без злоба, задни мисли и лицемерие може да приеме чистата любов в душата си. Единствено човекът, избрал да се отдалечи от егоизма, да се отдалечи от себе си и от собствените си плътски и злонамерени желания, може да се научи на това изкуство... Изкуството да обичаш.

Светлината в моя ден

Да бъде светлина, прошепнах тайно на себе си. След това появи се Ти, за да озариш моя ден, за донесеш със себе си топлината. Това чувство... чувство на близост, чувство на топлина, чувство на сигурност. И последвалото очакване – може би ще се случи нещо хубаво, нещо ново, нещо различно. Разговаряхме без думи. Мелодична тишина... и твоето дихание. Вплетени ръце. Всичко беше като магия.

И магията превърна се в любов.

Онази нощ на морския плаж – нежно реге, нежен пясък, галещ лицата ни ветрец... Небето бе покрито от безброй ярки звезди, обгръщащи ни от всички страни. И ето – една падаща звезда и още една..., потъваща в хоризонта.

Сякаш беше вчера. А днес денят е още по-светъл, защото ти си още тук - светлината в моя ден.

For Teodor

Той е там

Той е там, където го оставих преди години. Все още седи подпрян на оградата на мрачната улица в онази дъждовна и хладна пролетна нощ. И все още се опитва да си тръгне с бавна крачка, олюлявайки се първо на едната, а после на другата страна. Сякаш върви по въже и всеки момент може да падне в дълбоката пропаст.

Вече беше без значение за него, защото всичките му мечти и илюзии се стопиха в момента, в който оставих. Наблюдавах го, почувствах се силна. Той плачеше като малко дете. Беше наистина жалък. Съсипах мечтите му, така както той не веднъж съсипваше моите. Гледката ме натъжи, не издържах и заплаках. Наблюдавах несигурната му походка – като на току що прохождащо дете. Той вървеше, но сякаш очакваше аз да го настигна. Да, настигнах го така, както бях правила безброй пъти, но на другия ден го оставих да си тръгне. Съжалявах го, не исках да съсипя мечтите му, не целях това..., затова му оставих да носи в себе си надеждата... Надеждата, че ще го чакам, че когато той се върне за пореден път, аз отново ще съм тук. Е, той се върна, изпълнен с нови надежди. И аз бях тук. Все още съм тук. Но вече не го чакам.

Върна се там, където аз го оставих – същия жалък, самотен и нещастен човек. Самотен. Изглежда толкова самотен. Всеки път се връща вкъщи, където не може да почувства уюта на дома, който отдавна не е негов, а и той никога не го е чувствал свой. Никой не го очаква – няма истинско семейство, няма истински приятели, единственото истинско нещо в живота му беше моята любов, продиктувана обаче от дълбоко заслепяване. Всичко в него е лъжливо – смехът, думите, целият му живот. И май му харесва да бъде такъв – да бъде нещастен и едновременно пред другите загадъчен, щастлив и нераним. Харесваше му да бъде фалшив. Усмивка, думи без смисъл, смях и после мълчание и тъга. Целият му живот е неразбран както за другите, така и за самия него. Сред хората той остава самотен, защото никой никога няма да го разбере. Дори той така и не разбра себе си.

Опитва се да открадне от чуждото щастие, опитва се да бъде съпричастен към света. Но уви, изгубен в своето измислено, илюзорно повтарящо се безвремие, той отдавна чужд останал е на този свят.

Той е там... там, където го оставих преди години.