" Той светът си върви и без мене..." / или ода за Великия Смисъл/

Доста мъдра мисъл на моя така уважаван... за съжаление вече бивш съученик- Наско. Неговите изказвания могат да накарат човек да се замисли за някои доста интересни и необясними неща. Защо съм тук? Какъв е смисълът на всичко това? Защо живея?

И понякога в търсенето на този, не знам защо, но адски нужен смисъл, намираме отговори на доста трудни и болни въпроси, казвайки си "аз си харесвам живота", "наистина има смисъл да го живея, мамка му!"... А понякога се губим... Изгубваме се някъде между многобройните въпроси, намерените или ненамерени отговори, някъде из собственото си объркано и заслепено съзнание. Понякога не намираме дори и жалък смисъл да останем, да се борим, замъглени от множествените shit-ове, стоварващи се всеки ден върху празните ни и отчаяни глави. И в следващия момент- щрак- и лампичката светва и изведнъж се появява свещения СМИСЪЛ- Той... или пък Тя... Кой знае?!

Аз май знам! Смисълът- въплътен в лъча светлина, в разцъфналото цвете, в нечия искрена усмивка, в твоя свят, изпълнен с проблеми, мъка, болка, тъга и всякакви такива съсипващи нервите... неща, но и в света, изпълнен с любов, щастие, усмивки и т.н. и т.н. Но погълнати от своя шибан песимизъм или кофти реализъм с привкус на фатализъм..., сме свикнали да скиваме само негативните явления, да се оплакваме и да повтаряме "писна ми", "мамка му", "мразя този мизерен свят" и все такива "приятни изразчета". На хората им е трудно да гледат позитивно и да съзират и малките красиви неща, те са свикнали само да се оплакват. На въпроса "как си" те не могат да отговорят "супер, добре съм", те обикновено казват: "ами уча/ работя", "ами горе-долу", "ами бивам..." или "зле"... Едно такова колебливо изказване с надеждата другите да обърнат внимание, може би да съжаляват за твоя жалък живот... а те пък, от своя страна да те питат "защо", но не че се интересуват. Заеби! На другите не им пука защо си зле, те искат да разберат единствено, за да доставят удоволствие на душичката си с успокоението- "еее, спокоен съм за себе си", "има и по-зле от мен". Наш'та стара българщина или балканщина- не е важно дали аз съм зле- важното е другите да са още по-зле. Нещо такова май беше.

Аз малко се поотнесох от темата... Та смисълът- май всеки може да го намери, стига да го търси. Това е просто игра на глупавото ти въображение, което понякога се ебава с твоето мозъче и те кара да се чудиш дали си добре или започваш да шизофренясваш!

И понякога дали въпбражението или жалкия ти песимисъм, те карат да си задаваш тези смешни и безсмислени въпроси за това защо си тук, бля-бля- бля... И изведнъж стигаш до зверското заключение, че светът може и без теб. Yes! Е т'ва е вече мъдра мисъл! Върха на песимизма, черешката на себеотказването! Е, то като се замислиш... всички ние май сме тук да объркваме този подреден свят, да се ебаваме с него и да го превръщаме в нищо подобно. И пак като се замислиш... важно е кое за теб е света, 'щото за някои може да е красивата природа с птичките и пчеличките, за друг може да е привлекателния хладилник с бирата и пържолите, пък за трети да е стаичката с телевизора, компютъра и телефона. Интересна визия за нашия стар свят, нали? А пък за някои може светът да се събира просто в две очи- като познатите ни изтъркани стихчета и споменчета... И-и-и к'во?! Абе има още надежда за песимистите, и за нас с теб, Бат'Насе- импровизираните "философи" тип psyho!

Пък той светът може да си върви и без мен, и без теб, ама може да върви и с всички нас, за да го правим по различен, по-интересен, да го оцветяваме със своите комични образи. Освен ако не разработваме огромна атомна бомба, ако не сме от "лошите", замислящи пъклени планове за унищожение на света. И какво ще правим... ще вървим заедно с този объркан свят, и ние- също толкова объркани. И така докато можем... Пък той светът да си върви как си иска! Теб к'во те боли?!

За срещите и разделите

Как понякога странно се получават нещата. Просто ей така... Как странно е човек, когото си познавал, с който си споделял всички страхове, болки и щастливи мигове... изведнъж просто всичко свършва. Сякаш нишка, не- а кабел се прекъсва и губиш връзка с другия човек. Намираш заместители, намираш нови "контакти", с които да се свържеш и да откриеш разбиране и подкрепа. И забравяш. Но понякога, подминавайки същия този с прекъснатия кабел, махайки му с ръка, сякаш е просто някакъв познат и никога не сте разменяли повече от две изречения... се замисляш. И започваш да се питаш защо се получи така.

Дали хората се променят или се променят отношенията между тях? Дали има виновни или просто пътищата в един момент се разделят? И в един момент... просто нищо не е същото- не е същият човек, не си същия ти, не са същите отношения... Няма виновни. Има само различни интереси, има различни характери и различни пътища. Понякога нищо не зависи от нас. Понякога нещата се случват просто ей така. Както разделите, така и новите срещи...

Никога не се променяме

I wanna live life, never be cruel,

I wanna live life, be good to you.

I wanna fly, never come down,

And live my life,

And have friends around.

We never change, do we

We never learned to leave,

So I wanna live in a wooden house,

I wanna live life, always be true,

I wanna live life, and be good to you,

I wanna fly, and never come down,

And I live my life, and have friends around.

We never change do we No, no,

We never learned to bleed,

So I wanna live in a wooden house,

Making more friends would be easy.

O I don't have a show to say,

Yes, and I sing of a single day,

We never change do we

We never learned to leave.

So, I wanna live life in a wooden house,

Making more friends would be easy,

I wanna live where the sun comes out.

Coldplay

За по-лесните неща


Понякога хората свикват да живеят със своите розови облачета и постепенно изграждат непробиваемата стена около себе си, недопускаща лошите мисли, неприемливите думи, понякога недопускащи и жестоката истина. Всички ние постепенно, извървявайки своя път, си изграждаме свой начин за защита, свой начин, с който приемаме или не приемаме заобикалящия ни свят. Да, ние сме свикнали да живеем в тази собствена клетка, да допускаме до нас да стига онова, което ни харесва, да чуваме единствено думите, галещи ухото ни, да си спомняме това, което не ни наранява.
Но понякога, за голямо съжаление, клетката се отключва без наше желание, за да допусне до разума и сърцето ни болката, тъгата, вината, омразата и въобще, всичко, което може да ни нарани и да преобърне предствите ни на 360 градуса. И този момент- когато осъзнаваме същината на нещата, когато си тръгва заблудата от очите ни, ние съзираме грозната истина. Истината, че светът е суров, че няма само добро, че не може да живеем в измислен свят, в който героите сме само ние. Защото понякога нищо не зависи от нас. А понякога ние сами се проваляме в ролята си на перфектния образ- образ на дете, на родител, на приятел, на любим... И рядко търсим вината в себе си.
По-лесно е човек да живее в заблуда и да търси вината в другите за своите провали. По-лесно е да си затваряме очите пред болката и да казваме на себе си „и това ще мине” и да се мъчим да продължим напред. И затичани напред в бъдещето, пропускаме твърде важни, макар и малки елементарни неща, пропускаме или подминаваме предупредителните знаци и грешните стъпки, уж за да не се върнем назад и да не се откажем. И неосъзнавайки това, поемаме риска, да се срещнем с разочарованието горе- на върха. Понякога нищо не е така, както изглежда. Лъскавата опаковка не обещава стойностно съдържание. Но хората винаги са се интересували от външността и съдят по това, което виждат, защото така няма нужда да вникват в дълбочина, няма нужда да се замислят, няма нужда да чувстват... и да страдат. Защото така е по-лесно...

Искам...

Понякога ми се иска да продължа да живея в своя илюзорен и въображаем свят, да се опитвам да виждам живота във весели шарки, заобиколен от множество слънца и дъги... Искам да продължа да вярвам в доброто- в щастливото утро, в спокойния ден, в тихата, лека вечер, в приятните сънища и невинните мечти. Искам да продължа да нося надеждата, че всичко ще бъде наред и ще мога да достигна небето, да докосна чистотата на белите облаци, да се почувствам свободна от обкръжението на този злобен и несправедлив свят.



Искам да продължа с детската си вяра за ”принца на белия кон”, която се превърна във вяра за теб, за нас. Искам да знам, че ще бъдем отново „ние”, че ще мечтаем отново заедно, че ще можем да вървим в настоящия и изпълнен с красота ден, хванати за ръце, радвайки се на живота с детски погледи и усмивки... И едновременно- да се гледаме дълбоко в очите, забравяйки за всичко наоколо, за целия свят. Искам отново да бъдем единствени- само аз и ти, без да се интересуваме от преходните неща. Защото ние и любовта ни заслужаваме да бъдем записани във вечността, дори един ден да се забравим, да се подминем по улицата. Всички ние сме преходни, както и живота, който живеем. Но това, което с теб изпитвахме и това, което преживяхме заедно, не може да бъде забравено.



Още ми се иска да не вярвам на тази раздяла. Още не искам да повярвам, че теб те няма. Ти си тук, защото си в сърцето и мислите ми. Ти си в снимката до вратата, в картината на стената, във всяко кътче на мойта стая, във всяка клетка от тялото ми.
А аз... аз наи-вероятно съм обсебена... от теб и любовта, която изпитвам...

Изгубени мисли

Колко странно е как понякога сами си причиняваме болка и сами правим нещастен живота си. Понякога се въплъщаваме в образа на мазохист, превръщайки сами ежедневието си в едно безкрайно мъчение. Понякога си мисля, че всички ние живеем, за да умрем един ден. Оглеждайки се наоколо намираме толкова безсмислие и несправедливост..., обречени сме да страдаме и в страданието си отчаяно търсим малък процеп към щастието, към светлината. Намираме го, а после го губим... самите ние се изгубваме в кръговрата на ненамерения смисъл. И самите ние правим така, че да се лутаме в безкрайно търсене на смисъла.
Ние хората не умеем да ценим това, което имаме, а го оценяваме, едва когато го изгубим. А разберем ли, че притежаваме нещо красиво и неповторимо, го сграбчваме с двете си ръце и стискаме ли, стискаме... с мисълта, че така няма никога да го изпуснем. И То- неповторимото, се изплъзва между пръстите ни също като живака и се разпръсква далеч от нас. Защото с желанието си да бъдем щастливи, забравяме за всичко останало, превръщаме се в егоисти и единственото, което ни интересува, това са собствените ни чувства, които винаги трябва да бъдат удовлетворени.
Забравяме за обикалящия ни свят и понякога сме наистина щастливи. И понякога не забелязваме това. Понякога разбираме, че сме били щастливи, едва когато всичко свърши. Вгледани в мъгливото и навяващо ни тъга минало, ние се стремим да бягаме, така че никога да не се върнем обратно. Миналото се превръща в един лъжлив критерий за това какво трябва да правим, как трябва да живеем и всичко, уж, за да бъдем по-щастливи. Но миналото лъже. Лъжлива е и предствата ни за добро и зло. Защото тя е субективна. И най-странното е, че бягайки от миналото, от спомените си, ние живеем с тях. Сенките от болезнените отминали дни преследват духа ни винаги и навсякъде- може би, за да ни напомнят кои сме ние, за да ни напомнят, че щастието не е вечно и че винаги можем да се върнем там, от където идваме- светът на разбитите мечти и илюзии.
Но ти бягаш. И след всеки провал си мислш, че ставаш по-силен и по-добър. А всъщност, единственото, в което ставаш по-добър- това е в омразата към живота, към несправедливата съдба, към собственото си безсилие. Ставаш по-силен в провалянето на собствените си мечти. Детският ти мироглед отдавна е заслепен и превърнат в поглед на един отчаян песимист, който е сляп за красотата на света. И в своята слепота така и не се научи да се радваш на малките неща, да се радваш на това, което имаш, а не да страдаш за това, което нямаш. Така и не се научи да търсиш щастието си около теб и сега, а не в миналото, в бъдещето и в глупавите си детски мечти... Не, ти никога няма да бъдеш щастлив. Песимизмът отдавна е превърнал живота ти в едно монотонно, тягостно мъчение, а реализмът така и не ти позволи да откриеш сред мрака лъча светлина, от който се нуждаеше. И така... сега Ти живееш, за да умреш... един ден.
А понякога единственото, от което се нуждаеш е любов. Любовта- да бъдеш обичан и да обичаш, да споделиш и да бъдеш забелязан от света. Да знаеш, че някой мисли за теб, че някой се интересува от теб... и е готов на всичко за теб... Любовта, която ти дарява ново зрение и те кара да откриеш непознати и прекрасни кътчета от живота. Любовта, която те прави оптимист и мечтател. Любовта, която те променя.


Любовта, която изгуби...


P.S.: Просто объркани мисли... Нищо конкретно

... тъжно...

Za bacilite v ezika

Eto, 4e pak sum tuk. Za u4udvane napravo... sled poredniq mi izpit, na koito mi se razkaza igrata. s tazi troika po bulgarski i stilistika, "gotiniq" mi profesor me izkara, 4e ne moga da govorq. stranno... I se zamislih za govoreneto "edin prez drug", za nerazbiraneto, za ne4uvaneto...

Moje bi ponqkoga ezikut ne e dostatu4en za razbirane mejdu horata. situaciite, v koito popadam naposleduk me karat da si mislq, 4e horata ponqkoga s ob6t ezik, sqka6 govorqt na 2 suvsem razli4ni. dali za6oto ne se 4uvat, dali za6oto se pravqt 4e ne razbirat ili za6oto naistina govorqt na razli4ni ezici.... ponqkoga ob6uvaneto e napravo nevuzmojno. za sujalenie... ponqkoga govorim edin prez drug i ne iskame dori da se 4uem. moje bi za6oto e po-lesno. a v tezi prazni i nezapulneni prostranstva na ne-4uvane i ne-razbirane se nastanqvat i nepriqtnite problemi- barieri, koito se uveli4avat i se razprostranqvat kato trudno izle4im virus... i su6o kato nastinkata, koqto ne zabelqzvame v na4aloto, a posle si kazvame "6e mine burzo, ot samosebe si", barierite se razrastvat o6e pove4e i preodolqvaneto im stava o6e po-trudno. i dokato se 4udim da posetim li doktor, a v slu4aq- da oburnem li vnimanie na problemite, da pogovorim li..., ve4e e stanalo prekaleno kusno i tunkata stena, koqto izgrajda6 mejdu sebe si i otsre6niq 4ovek... se e prevurnala v dostatu4no debela, za da ne-dopusne tvoq glas da se 4ue, nito da ti pozvoli ti da 4ue6 kakvoto id a bilo ot trugata strana. kato zvukoizolacionna dograma...

i taka govoreneto edin prez drug i ne4uvaneto na drugiq glas produljava s pulna sila, dokato ne stigne do ne-govorene i... krai na edno ob6uvane. i vsi4ko tova ot edin maluk virus, ot edna leka nastinka. tujno, nali?

Импровизираните ми постове за съжаление, започнаха все по-рядко да се появяват на имровизирания ми блог и все по-рядко да ми влизат в главата, каквито и да било идеи.
Може би прекомерният ми престой в библиотеката си е оказал своето въздействие върху вече "изплескалото ми мозъче". Правилно Далчев бе предрекъл за обезличаването на човека в резултат на знанието... хахаха! Не че аз претендирам за знание и не че се смятам за знаеща... И все пак се надявам този отегчителен престой в прашната, зле осветена и объркваща библиотека да ми донесе нещо добро- а именно хубави оценки на изпитите...!

Дай боже! Положението е пълна пръчка, а едновременното учене по 3 предмета заплашва моята личност, т.е. аз, да стане още по-объркана, отколкото е.

А вследствие на тази (п)обърканост блога ще се превърне в извращение на българския език и на човешката мисъл.

Господ да ми е на помощ!

U2 {One}

One

Is it getting better, or do you feel the same?
Will it make it easier on you now
You got someone to blame
You say
One love
One life
When it's one need in the night
One love
We get to share it
Leaves you baby if you don't care for it
Did I disappoint you?
Or leave a bad taste in your mouth?
You act like you never had love
And you want me to go without
Well it's...
Too late
Tonight
To drag the past out into the light
We're one, but we're not the same
We get to carry each other
Carry each other
One
Have you come here for forgiveness?
Have you come tor raise the dead?
Have you come here to play Jesus
To the lepers in your head?
Did I ask too much?
More than a lot
You gave me nothing, now it's all I got
We're one, but we're not the same
Well we hurt each other
Then we do it again
You say
Love is a temple
Love a higher law
Love is a temple
Love the higher law
You ask me to enter but then you make me crawl
And I can't be holding on to what you got
When all you got is hurt
One love
One blood
One life
You got to do what you should
One life
With each other
Sisters
Brothers
One life
But we're not the same
We get to carry each other
Carry each other
One

Едно
english
По-добре ли става
или чувството е същото?
По-лесно ли ти е сега,
когато има кому да хвърлиш вината?
Ти каза:
Една любов,
един живот,
защото това, което търсиш
в нощта
е една любов.
Трябва да я споделим.
Тя теб ще изостави, скъпа,
ако за нея не те е грижа.

Разочаровах ли те аз
или лош дъх в устата ти оставих?
Държиш се сякаш нивга
любов не си изпитвала
и искаш и аз без нея да мина.

Да, но е твърде късно
тази вечер
да се взираме в миналото
през нощта.
Ние сме едно,
но не сме едно и също.
Трябва да се грижим един за друг
Да се грижим един за друг.
Едно

Дойде, за да простиш ли?
Дойде, за да събудиш мъртъвците?
Дойде, Христос ли да играеш
заради дивотиите в главата ти?
Прекалено много ли поисках,
повече от много даже?
Ти ми даде нищо,
а то е всичко, което имам.
Ние сме едно, но не сме
едно и също.
Нараняваме се един друг
и така ще продължаваме.

Ти казваш:
Любовта е храм,
Любовта е по-висш закон.
Любовта е храм,
Любовта – най-висшият закон.
Молиш ме да вляза,
а после ме караш да пълзя.
А аз не мога да разчитам
на това, което имаш,
защото всичко, което имаш, е болка.

Една любов,
една кръв,
един живот.
Трябва да правиш това, което е нужно.

Един живот
един с друг.
Сестри,
братя.
Един живот,
но не сме едно и също.
Трябва да се грижим един за друг,
да се грижим един за друг.
Едно

Thievery Corporation - Lebanese Blond

Случайно взех, че намерих и клипчето на една от любимите ми песни, пост-ната по-долу :)

Материализъм...

Наскоро се замислих за клишето "има неща, които не се купуват с пари"... Клишетата са изтъркани, пределно познати за нас, макар и само по думи. Но клишетата са такива, защото няма нужда да оспорваш тяхната вярност и безпорност...

Да..., да не повярваш, но наистина днес се срещат, колкото и рядко, неща, които никога не би могъл да си купиш, колкото и пари да имаш. Е, поне не можеш да си ги купиш и те да бъдат естествени, небрежни и... просто няма да бъдат истински. Поне едно успокоение за нас- земните хора!

И тези неща са свързани с любовта (колкото и да е смятана за мит), с приятелството (колкото и лъжливо да се оказва то), с незабравимите спомени (колкото и безпаметни моменти да има)... Понякога е толкова малко нужно, за да се почувстваш добре, да избягаш от депресиращите мисли и от песимисмът, с който, за съжаление, всички ние живеем. Да, за съжаление, песимизмът е доста основна част от нашето съзнание, ежедневие, минало, настояще и бъдеще. Материализмът до такава степен ни е обладал, че понякога се превръща в единствен наш стремеж, в единствено желание и мечта (материализъм, за който май не веднъж пиша). А къде, питам аз, останаха духовните неща?! Къде е стремежът към вътрешното усъвършенстване или и той, както приятелството и любовта, се превърна просто в легенда... ?! За съжаление, май да. И тъжно. Ето, че днес човечеството е превърнало материализма като черта на характера си, и при това вече няма положителна или отрицателна черта, просто е една, присъща за всеки- черта на характера. И всеки го приема по този начин. И така, успяхме да материализираме приятелството, любовта, спомените, въздуха... какво ли остана не-материализирано?!

Духът е материя. Ето, че и до там се стигна! Какво постижение само на науката и цивилизацията! Аз обаче, като нецивилизован човек, отказвам да приема тази нелепа, смешна и глупава еволюция. Защото, макар и да не е за вярване, все още вярвам в истинските неща, в своите убеждения и в не-материалността.

Fuck!

Още един шибан, скапан, мрачен ден, изпълнен със също толкова мрачни мисли + гадните кошмари от изминалия ден. Иначе нещата са ОК- чакат ме изпити, за които още нищо не съм пипнала, нямам все още интернет вкъщи (причината да пиша толкова рядко), от където идва и другата кофти ситуация "ти не се сещаш да драснеш и едно писмо". Да, да... обвиненията са вече изтъркани, все така сдухващи, но изтъркани.

И освен всичко останало, гадната библиотека, в кяото бях вече цели 2 пъти по 4-5 часа допринесе допълнително за влошаването на настроението... Лутайки се из скучните четални, разгръщайки прашните вестници от 1920 година, започнах да мразя тази институция, където никой нищо не ти обяснява. В една проста библиотека в СОЦ стил ти трябва цял наръчник за това как да се оправим вътре без да се лутаме 2-3 часа, само за да подадем "заявка" за някоя още по-соц книга или вестник. ОК- сядаш, започваш най-после да четеш след като си чакал половин час "поръчката" и започваш да полудяваш от дразнещия шум на "прелистени листа", от тишината, която те изнервя още повече и започваш да се чудиш дали си в библиотека или лудница...?! И тези престои в отвратителната библиотека успяха да разрушат душевното ми спокойтвие (ако изобщо го има) и да ми развалят деня още повече...

Но аз открих малко прозорче на надежда...хахах... или по-скоро видях монитор, клавятура и интернет- какво повече му трябва на отчаян човек. Ще кажете- много повече, но на мен и това ми бе достатъчно. Седнах, написах писмо до любимото ми същество, но явно то, т.е. Той не беше удовлетворен. И след второто ми писмо по-късно, вместо да се извини за грешката си... от Париж усетих връхлитане на заплахи и скрити обвинения " ако продължиш да ми пращаш толкова тъпи писма, няма да ти пиша повече." Колко хубав финал на вечерта! Просто да ми завиди човек. Нали? И аз това казвам.........................................

БЕЗ ДУМИ
11.10.2006

V tozi red na misli idva momentut, v koito da se oburna v ot4aqn priziv za pomo6- finansova i psihi4eska..., no predimno finansova! Iskam Ne-e-e-e-T!!!! Mamka mu!
17.10.2006

Един желан...и нежелан живот









Намираме се в епоха на постоянни промени, в епоха на прогрес и невероятни човешки достижения... И в същото време живеем в епоха, в която ние- обикновените хора не можем да осъществим себе си като свободни личности, да развием и покажем на света своя потенциал и да постигнем желананата екзистенция. Става вапрос за съществуване, в което да не се притесняваме утре дали ще има какво да ядем, дали ще можем да създадем свое семейство, свои деца, за които да не се чудим дали ще можем да изхранваме и отглеждаме пълноценно. За съжаление в нашата малка и потънала в мизерия държавица, това са ежедневните въпроси, интересуващи и нас- младите поколения. Учим, работим, мечтаем... капанът на живота ни въвлича в своите безпощадни лапи и без капка съжаление се опитва с всеки изминал ден да отнема от нас- довчерашните деца и малкото мечти, които имаме. Но Той- Животът- не се задоволява само с това- Той се стреми да ни отнема капка по капка от вярата и надеждата, за да превърне и предишните наивни мечтатели в прости машини на "прогреса", в роботи, борещи се единствено за парченцето хляб. И така от рано ние сме принудени да живеем в една постоянна борба с живота потисник, мъчейки се все пак да запазим мечтите, вярата, надеждата и да се опитаме да запазим истинската си същност. Успелите да съхранят в себе си доброто, имат щастието да продължат напред с гордо вдигната глава и да си повтарят всеки ден, че освен борбата, която водят с живота (за парченцето хляб), ще продължат да се борят за своите идеали, за своето бъдеще; ще съградят един по-добър и по-мислостив живот, който ще оставят като наследство на следващите поколения, на останалите деца, на бъдещите мечтатели...


P.S.: Това е един доста стар пост от другия ми блог... Написан чрез вдъхновение от Вапцаров (до къде води ученето?!)...

Lebanese blonde

Too low to find my way
Too high to wonder why
I've touched this place before
Somewhere in another time
Now I can hear the sun
The clouds drifting through the blinds
A half a million thoughts
Are flowing through my mind
A satellite recalled your voice
Sent me round the world again
All the night you've dreamt away
Sent me round my heart again
One touch upon my lips
And all my thoughts are clear
I feel your smoky mist
Up to the stratosfear
Did you notify my way
To hide a wonder why
I've touched this place before,
So we're in another time
Now I can hear the sound
The clouds drifting through the blidge
A half a million thoughts
Are flowing through my mind
Did you notify my way
To hide a wonder why
I've touched this place before,
So we're in another time
Now I can hear the sound
The clouds drifting through the blidge
A half a million thoughts
Are flowing through my mind

Егоистично

Есента дойде, навявайки ни носталгия по слънчевото и зареждащо ни с енергия, лято. Обхваната от същата носталгия, реших да се върна към летните, така диви моменти и с неприазън да си спомня за някои интересни елементи...
Преди няколко месеца група индивидуалисти със странни облекла и държание, може би леко high направиха кампания за запазване на девствената природа в България, да бъдем по-точни- за не-застрояването на местността Иракли. Имах честта и аз да взема участие в така благородната кауза и да се снимам с един плакат, т.е. картон, на който пишеше: „Дивото зове!” И днес казвам: „Нека дивото зове!”. Нека се опитаме да бъдем естествени хора и да живеем поне веднъж годишно ДИВО. Да бъдем Диваци и Варвари! Аз лично имах щаститето да се докосна до девствената природа, до чистото море, безкрайната плажна ивица, „отредена” за 20-ина иначе сериозни хора, решили да избягат от скучното и натоварено ежедневие, в което всички ние сме затънали като безпомощни удавници... Няма нищо по-хубаво от това да ставаш сутрин рано, само защото ти е толкова топло в палатката, че си се изпотил целия; да пиеш кафенце; да хапнеш на въздух; да влизаш и излизаш, когато си искаш във така чистата вода; да усещаш пясъка навсякъде- в дрехите си, в косата си, дори когато пиеш вода или ядеш...; да chillout-ваш по цял ден; вечер да седиш край огъня, хапвайки естествено приготвена храна; да наблюдаваш изгрева; да съзерцаваш как делфините си играят в далечината (да, аз наистина видях тези така красиви същества) и т.н. и т.н. Да избягаш от забързания градски живот и да забравиш за момент проблемите си, да забравиш изобщо, че времето съществува!
А иначе в действителния забързан и вече наш естествен начин на живот, глобализмът е обладал душите и телата ни и заплашва с обезличаване на човека, който така и така сам се е обезличил с болните си амбиции и материални стремежи. И тук идва въпросът - къде е стремежът към духовното, към естественото, към личностното осъществяване вътре в човека? Свикнали сме да живеем по шаблон, да действаме така, както трябва - система, наследена може би от комунизма... Своята индивидуалност се опитваме да изразим чрез външното, неосъзнавайки, че така се сливаме с безличната маса. Индивидуалността не се изразява в това да си купиш последния модел Nokia, да се накичиш с камъни Swarowski (дори не знам как се пише) или да се качиш в готиното BMW и всички да те гледат, възхитени от твоята „индивидуалност” и казвайки си на себе си: „Мамка му, защо не съм аз на негово/нейно място!”. Мамка му! Защо останаха толкова малко хора, които да не гледат само външното, които мислят различно и се опитват (дори не се и опитват) със своята естественост да бъдат различни... не- да бъдат индивидуални!
Днес на море се ходи на Слънчев бряг или на Златни пясъци, където всеки да покаже колко е напред с матеряла, където така интелигентните „дебеловратни” да търсят какво, извинявам се- коя да вкарат в леглото си, а хубавите и не толкова хубави девойки да се чудят кой по-напред да ги черпи и да ги повози на лъскавата колица... Ех, че хубава ваканция! Не мислите ли? Както каза един приятел (връщайки се от 5-звездния хотел в Слънчев браг,където е бил по работа, и пристигайки на безлюдния плаж с един обикновен спален чувал, дори и без палатка, забележете): „Днес модата на морето е- костюмиран бизнесмен- т-ъ-п-а-к”. И така, тук в България, където всеки втори страда от липсата на самочувствие, заменящо го с избиване на комплекси, малцина разбират, че 5-те звезди на морето не са в хотела с басейна, ресторанта и кичозната стая, а са в девствената природа, която все по-рядко успяваме да срещнем днес, именно заради всеобщата заблуденост. И ето- хората, търсещи печалба, предпочитат да застрояват така красивите естестени места, защото така ще следват модата „бизнесмен-тъпак”, привличайки със своята „различност” комплексираните „индивидуалисти”,чудещи се къде да покажат своите материални възможности...
И всички ние с безучастието си, всъщност ставаме съучастници в едно масово и безнаказано убийство, а именно омъртвяването на дивото, вместо да се замислим за момент и да извикаме високо: „Нека дивото зове!” "

Istoriq na bulgarskata jurnalistika



Denqt e 23.09.2006, kabinetyt e 66-ti, Fakultetyt e po jurnalistika, lekciite sa po istoriq na bulgarskata jurnalistika. Lekciite sa ot4aiva6o sku4ni, pulni s "lubopitnosti", kakto gi nari4a prepodavatelkata, no lubopitnosti, ot koito ti se idva da zaspi6 ili napravo da vurne6 sutre6nata poru4ka, a moje bi i tazi ot v4era! No da zaspi6 e dosta po-trudno, za6oto monotonnoto bu4ene, izpulneno s "krilati frazi" i "beli lqstovici", ne pozvolqva na 4ovek dori da se otnese za malko, da po4ete knijka (koeto se opitvah da napravq predi malko) ili da podremne...

Sled 4 dena lekcii po 4-5 4asa po tozi taka interesen predmet, ti se idva da se prosegne6 kum prozoreca, tiho da go otvori6 i su6o tolkova tiho da sko4i6 ot nego! O6e pove4e kato se ogleda6 okolo sebe si i suzre6 vsi4ki tezi momi4eta (ama samo momi4eta), ot4aqli se suvsem ot predmeta, oprqli tejko glavi na 4inovete i ti se 4udi6 koe e po-vuzmojno: zaspivaneto ili povru6aneto... A tezi, koito sa razpolojeni v blizost do prozoreca sa o6e po-obezpokoqva6i... Za6o li?!...

No docent doctora (u-u-u!kakva visoka stepen samo zabelejete!) uspqva da razsee auditriqta s postoqnnite interesni fakti, svurzani s vestnici, spisaniq, publiciti, jurnalisti ot predi 100g. i pove4e, razmahvaiki o6e po-interesnite "slamki" (tova sa papki s izrezki ot vestnici) i povtarqiki na vsqka vtora duma "mejduvpro4em" (daje ne znam dali se pi6e slqto ili razdeleno)... I se stiga do tozi moment, 4e li4nosti, na koito do v4era si se vuzhi6aval, sled tezi "zaribqva6i" lekcii, ti gi nenavijda6 i moje bi ne iska6 da 4uva6 pove4e za tqh... No ne-e-e! Idva o6e po-"priqtniq" moment, kogato ti trqbva da sutvori6 cqla kursova rabota, za koqto da se zarovi6 v pra6nite knigi cqla sedmica ili mesec sus straha, 4e ot tolkova lubopitni materqli, nqma da moje6 da se izmukne6 ot bibliotekata i nai-veroqtno 6e ostane6 vuv filma za postoqnno. Vnimanie! I si misli6, 4e tova 6e e nai-gotiniq moment, svurzan s tvoq taka dulug put kum taka jelanata profesiq, taka tqsno svurzana s taka interesnata Istoriq na bulgarskata jurnalistika...

No v tezi si misli po-skoro 6e sgre6i6, za6oto idva o6e po-prekrasniq, lubopiten i mejduvpro4em interesen mig- edinstven i nepovtorim, v koito ti 6e trqbva da se qvi6 na dulgoo4akaniq izpit! Eh, kak da ne bagodari6 na universiteta, 4e ti e pozvolil da u4i6 imenno v tozi fakultet i nai-ve4e- da izu4ava6 imenno tazi disciplina!

Emi (izvinqvam se pred Brezata za upotrebata na turskata otricatelna 4astica), ne moga da kaja ni6o drugo, osven uspeh kolegi t.e. kolejki i priqten prestoi v stranata na knijnite pluhove!

Blog... O6e edno prevzemane na li4noto prostranstvo ot strana na interenet-a... O6e edno mqsto, kudeto moje6 da kaje6 svobodno tova, koeto iska6; mqsto, za koeto ne zapla6a6 svoq prestoi i info-to, koeto vkarva6. Hubavo zvu4i, nali? Na6ite priqteli ot elektronnoto prostranstvo sa re6ili da ni napravqt o6e edna usluga, 4rez koqto da ni osigurqt arena na svobodno izkazvane na mneniq, na novi idei i na4in da spodeli6 svoite li4ni prejivqvaniq, misli, 4uvstva.... i vuob6e kakvoto si poiska6! S tazi razlika, 4e "li4noto prostranstvo" ve4e ne e li4no. Za nqkoi dobre, za drugi- ne.

Eto, 4e i az se prestra6ih da napravq svoqta tribuna na izqva, da pi6a tova, koeto me vulnuva i tova, koeto iskam sveta da 4ue... Malko me4tatelsko, ne mislite li? No zavisi ot glednata to4ka... Svetove kolkoto si iska6- tvoqt maluk ili golqm svqt, sveta na shit-a, sveta na ne tolkova shit-istoriite... vse taq. No sveta, v koito vsi4ki nie jiveem ne e nikak rozov, no ne e i mra4en- otnovo edna zavisimost ot glednata to4ka! Moqt rozov ili romanti4en svqt se opitah da prehvurlq v blog-a si, no za svoe li4no sujalenie, ustanovih, 4e tozi svqt ne e jelatelno da bude razglejdan ot koito i da bilo... hah! Tupo ot moq strana da napravq podobno ne6o, nali? No i surce ne mi dava da dam prosto ei taka "delete", kakto id a spra da zapulvam prostranstvata s rozovi ili sivi misli...

Tuk oba4e 6e bude razli4no. Tuk 6e moga spokoino da otgovorq na nqkoi lubopiten poznat (naprimer) na vuprosa- Kakuv ti e adresut? A sega spokoino 6e moga da kaja: http://my-evolution-revolution.blogspot.com/


I s gordost pri tova! Moita li4na revoluciq s/u shibaniq ( s izvinenie) svqt, koito vsi4ki nie sme prieli s mul4anie, s koito dori ne se borim i protestut (ako izob6o go ima) e potisnat i obezli4en..., ostaven da se tai dulboko v du6ata, da q grize i da i napomnq vseki den kolko e bezsilna s/u prevratnostite imenno na tozi shiban (otnovo sujalqvam) svqt!

6e pitate: "A kakvo za evoluciqta?"
Ne pitate, no az pak 6e vi otgovorq. Evoluciqta e dosta slojen proces i e sporno koga 6e se osu6estvi, razviva li se bavno, ili izob6o lipsva kato razvitie... I vse pak az o4akvam da se osu6estvi pone malka 4ast ot evoluciqta...hmmm... moje bi v moqta "blestq6a" misul. Dai Boje! Prosvetli nai-posle neukite, pardon- prostite! Vuprosut e v osu6estvqvaneto na evoluciqta v revoluciqta... Dosta delikatna tema, ne mislite li?