ПОВТОРЕНИЕ

Вчера бях на концерт на Уикеда... и беше тежко, дори се чудя как оцелях! И на всичкото отгоре се разминах само с болки в ръцете,врата и гърба... и няколко синини, въпреки че вчера ми скочиха върху главата 2 пъти и ме разбиха от всички възможни страни. Абе късмет извадих...

Изхвърлих цялата си негативна енергия и дали защото съм се освободила, днес успях да поема двойна повече, та сега се чувствам по-смачкана отвсякъде?!Дали защото вече съм се изпълнила и не мога да приемам повече... Нищо не мога да си обясня и нищо не мога да разбера. Чувствам се безсилна пред думите... Пак онази невидима стена, онази бариера, която така ми пречи! Така и не можах да се отърва от нея... Дали тази бариера се е превърнала в моя собствена?! Само в мен ли е причината или звукоизолационното стъкло се самопоставя, когато реално е по-добре така... Дали малките бацили от стария разказ са се превърнали в сериозни заболявания. Зaболявания на една връзка, която безпомощно блуждае и търси изхода, търси реализацията на едно просто чувство - любовта. Любовта, която въпреки мощта си сама поставя границите и ни напомня как дори обичани, не можем да бъдем щастливи... дори обичани отново оставаме самотни - запиляни някъде из своя вътреше свят.

Думите, засегнали сърцето никога няма да бъдат върнати обратно. А неказаните думи никога няма да могат да изпълнят предназначението си, защото казани късно те носят само объркване и страдание. Едно противоречие между прекалено говорене и глупаво мълчание...

... ще оцелея отново...

"King Of Sorrow"

I'm crying everyone's tears
And there inside our private war
I died the night before
And all of these remnants of joy and disaster
What am I suppose to do

I want to cook you a soup that warms your soul
But nothing would change, nothing would change at all
It's just a day that brings it all about
Just another day and nothing's any good

The DJ's playing the same song
I have so much to do
I have to carry on
I wonder if this grief will ever let me go
I feel like I am the king of sorrow, yeah
The king of sorrow

I suppose I could just walk away
Will I disappoint my future if I stay
It's just a day that brings it all about
Just another day and nothing's any good

The DJ's playing the same song
I have so much to do
I have to carry on
I wonder will this grief ever be gone
Will it ever go
I'm the king of sorrow, yeah
The king of sorrow

I'm crying everyone's tears
I have already paid for all my future sins
There's nothing anyone
Can say to take this away
It's just another day and nothing's any good

I'm the king of sorrow, yeah
King of sorrow
I'm the king of sorrow, yeah
King of sorrow

Самотният писател

Продължавай, продължавай да дописваш своята детска история и да сътворяваш своя свят, в който да въвлечеш и другите! Продължавай да си мислиш, че винаги ти си прав и нещата ще се развият така, като ти ги планираш. Разбира се! - та ти пишеш своята история и заедно с нея променяш тази на другите. Какво по-хубаво от това?

Ти знаеш, че можеш да накараш другите да бъдат щастливи, но знаеш също, че с 2 думи можеш да ги накарш да стардат - каквото са си заслужили или по-скоро в каквото настроение си ти. Настроението ти има способността да променя историята - да вини другите за собствената ти вина или да виниш себе си без да усетиш угризения, само защото така е по-лесно. Думите ти умеят да се насочват към този, който ще ги чуе. Ще ги чуе, но няма да ги разбере.

Никой не те разбира теб и твоята история, защото ти сам не разбираш себе си. Никой не може да ти помогне, да редактира творбата ти, защото ти не желаеш. Ти не търсиш помощ и разбиране, защото си мислиш, че сам го можеш най-добре и само ти можеш да се справиш с писането.

На теб редактор не ти е нужен. Ти редактираш, когато читателите отхвърлят твоята история, когато те се чувстват огорчени от това, което са открили за теб, защото това е твоята история. Ти чакаш нещата първо да се случат, а после да ги мислиш, защото твоят герой е импулсивен. Твоят герой изживява своята детска история и също като децата, не поема отговорност, но за разлика от тях - се е научил да мисли първо и може би единствено за себе си. Твоята детска история с детския герой, който никога няма да порастне... Може би ще се променя на външен вид, може би ще се промени по държание, само за да е интересен за читателите, но той самият никога няма да се промени, защото ще се изгуби смисълът на сюжета.

Какво да кажем за читателите - винаги ще има такива, които ще го харесват и такива, които няма да искат и да разберат за какво иде реч. Ще има и такива като мен, които не го харесват, които се разочароват, когато четат и вместо забавление, историята се превръща в начин за преживяване на страданието. Това са хора мазохисти, които предпочитат да усещат болката, отколкото да променят сюжета и да останат сами - сами да пишат своята история. Това са мазохисти, които обичат прекалено много, за да си тръгнат просто така. Мазохисти, които заплащат за всяка секунда спокойствие и незабравими мигове с героя от приказката... заплащат с часове, прекарани в безпокойство и понякога и сълзи.

Приятно четене! Наслаждавайте се =)