U2 {One}

One

Is it getting better, or do you feel the same?
Will it make it easier on you now
You got someone to blame
You say
One love
One life
When it's one need in the night
One love
We get to share it
Leaves you baby if you don't care for it
Did I disappoint you?
Or leave a bad taste in your mouth?
You act like you never had love
And you want me to go without
Well it's...
Too late
Tonight
To drag the past out into the light
We're one, but we're not the same
We get to carry each other
Carry each other
One
Have you come here for forgiveness?
Have you come tor raise the dead?
Have you come here to play Jesus
To the lepers in your head?
Did I ask too much?
More than a lot
You gave me nothing, now it's all I got
We're one, but we're not the same
Well we hurt each other
Then we do it again
You say
Love is a temple
Love a higher law
Love is a temple
Love the higher law
You ask me to enter but then you make me crawl
And I can't be holding on to what you got
When all you got is hurt
One love
One blood
One life
You got to do what you should
One life
With each other
Sisters
Brothers
One life
But we're not the same
We get to carry each other
Carry each other
One

Едно
english
По-добре ли става
или чувството е същото?
По-лесно ли ти е сега,
когато има кому да хвърлиш вината?
Ти каза:
Една любов,
един живот,
защото това, което търсиш
в нощта
е една любов.
Трябва да я споделим.
Тя теб ще изостави, скъпа,
ако за нея не те е грижа.

Разочаровах ли те аз
или лош дъх в устата ти оставих?
Държиш се сякаш нивга
любов не си изпитвала
и искаш и аз без нея да мина.

Да, но е твърде късно
тази вечер
да се взираме в миналото
през нощта.
Ние сме едно,
но не сме едно и също.
Трябва да се грижим един за друг
Да се грижим един за друг.
Едно

Дойде, за да простиш ли?
Дойде, за да събудиш мъртъвците?
Дойде, Христос ли да играеш
заради дивотиите в главата ти?
Прекалено много ли поисках,
повече от много даже?
Ти ми даде нищо,
а то е всичко, което имам.
Ние сме едно, но не сме
едно и също.
Нараняваме се един друг
и така ще продължаваме.

Ти казваш:
Любовта е храм,
Любовта е по-висш закон.
Любовта е храм,
Любовта – най-висшият закон.
Молиш ме да вляза,
а после ме караш да пълзя.
А аз не мога да разчитам
на това, което имаш,
защото всичко, което имаш, е болка.

Една любов,
една кръв,
един живот.
Трябва да правиш това, което е нужно.

Един живот
един с друг.
Сестри,
братя.
Един живот,
но не сме едно и също.
Трябва да се грижим един за друг,
да се грижим един за друг.
Едно

Thievery Corporation - Lebanese Blond

Случайно взех, че намерих и клипчето на една от любимите ми песни, пост-ната по-долу :)

Материализъм...

Наскоро се замислих за клишето "има неща, които не се купуват с пари"... Клишетата са изтъркани, пределно познати за нас, макар и само по думи. Но клишетата са такива, защото няма нужда да оспорваш тяхната вярност и безпорност...

Да..., да не повярваш, но наистина днес се срещат, колкото и рядко, неща, които никога не би могъл да си купиш, колкото и пари да имаш. Е, поне не можеш да си ги купиш и те да бъдат естествени, небрежни и... просто няма да бъдат истински. Поне едно успокоение за нас- земните хора!

И тези неща са свързани с любовта (колкото и да е смятана за мит), с приятелството (колкото и лъжливо да се оказва то), с незабравимите спомени (колкото и безпаметни моменти да има)... Понякога е толкова малко нужно, за да се почувстваш добре, да избягаш от депресиращите мисли и от песимисмът, с който, за съжаление, всички ние живеем. Да, за съжаление, песимизмът е доста основна част от нашето съзнание, ежедневие, минало, настояще и бъдеще. Материализмът до такава степен ни е обладал, че понякога се превръща в единствен наш стремеж, в единствено желание и мечта (материализъм, за който май не веднъж пиша). А къде, питам аз, останаха духовните неща?! Къде е стремежът към вътрешното усъвършенстване или и той, както приятелството и любовта, се превърна просто в легенда... ?! За съжаление, май да. И тъжно. Ето, че днес човечеството е превърнало материализма като черта на характера си, и при това вече няма положителна или отрицателна черта, просто е една, присъща за всеки- черта на характера. И всеки го приема по този начин. И така, успяхме да материализираме приятелството, любовта, спомените, въздуха... какво ли остана не-материализирано?!

Духът е материя. Ето, че и до там се стигна! Какво постижение само на науката и цивилизацията! Аз обаче, като нецивилизован човек, отказвам да приема тази нелепа, смешна и глупава еволюция. Защото, макар и да не е за вярване, все още вярвам в истинските неща, в своите убеждения и в не-материалността.

Fuck!

Още един шибан, скапан, мрачен ден, изпълнен със също толкова мрачни мисли + гадните кошмари от изминалия ден. Иначе нещата са ОК- чакат ме изпити, за които още нищо не съм пипнала, нямам все още интернет вкъщи (причината да пиша толкова рядко), от където идва и другата кофти ситуация "ти не се сещаш да драснеш и едно писмо". Да, да... обвиненията са вече изтъркани, все така сдухващи, но изтъркани.

И освен всичко останало, гадната библиотека, в кяото бях вече цели 2 пъти по 4-5 часа допринесе допълнително за влошаването на настроението... Лутайки се из скучните четални, разгръщайки прашните вестници от 1920 година, започнах да мразя тази институция, където никой нищо не ти обяснява. В една проста библиотека в СОЦ стил ти трябва цял наръчник за това как да се оправим вътре без да се лутаме 2-3 часа, само за да подадем "заявка" за някоя още по-соц книга или вестник. ОК- сядаш, започваш най-после да четеш след като си чакал половин час "поръчката" и започваш да полудяваш от дразнещия шум на "прелистени листа", от тишината, която те изнервя още повече и започваш да се чудиш дали си в библиотека или лудница...?! И тези престои в отвратителната библиотека успяха да разрушат душевното ми спокойтвие (ако изобщо го има) и да ми развалят деня още повече...

Но аз открих малко прозорче на надежда...хахах... или по-скоро видях монитор, клавятура и интернет- какво повече му трябва на отчаян човек. Ще кажете- много повече, но на мен и това ми бе достатъчно. Седнах, написах писмо до любимото ми същество, но явно то, т.е. Той не беше удовлетворен. И след второто ми писмо по-късно, вместо да се извини за грешката си... от Париж усетих връхлитане на заплахи и скрити обвинения " ако продължиш да ми пращаш толкова тъпи писма, няма да ти пиша повече." Колко хубав финал на вечерта! Просто да ми завиди човек. Нали? И аз това казвам.........................................

БЕЗ ДУМИ
11.10.2006

V tozi red na misli idva momentut, v koito da se oburna v ot4aqn priziv za pomo6- finansova i psihi4eska..., no predimno finansova! Iskam Ne-e-e-e-T!!!! Mamka mu!
17.10.2006

Един желан...и нежелан живот









Намираме се в епоха на постоянни промени, в епоха на прогрес и невероятни човешки достижения... И в същото време живеем в епоха, в която ние- обикновените хора не можем да осъществим себе си като свободни личности, да развием и покажем на света своя потенциал и да постигнем желананата екзистенция. Става вапрос за съществуване, в което да не се притесняваме утре дали ще има какво да ядем, дали ще можем да създадем свое семейство, свои деца, за които да не се чудим дали ще можем да изхранваме и отглеждаме пълноценно. За съжаление в нашата малка и потънала в мизерия държавица, това са ежедневните въпроси, интересуващи и нас- младите поколения. Учим, работим, мечтаем... капанът на живота ни въвлича в своите безпощадни лапи и без капка съжаление се опитва с всеки изминал ден да отнема от нас- довчерашните деца и малкото мечти, които имаме. Но Той- Животът- не се задоволява само с това- Той се стреми да ни отнема капка по капка от вярата и надеждата, за да превърне и предишните наивни мечтатели в прости машини на "прогреса", в роботи, борещи се единствено за парченцето хляб. И така от рано ние сме принудени да живеем в една постоянна борба с живота потисник, мъчейки се все пак да запазим мечтите, вярата, надеждата и да се опитаме да запазим истинската си същност. Успелите да съхранят в себе си доброто, имат щастието да продължат напред с гордо вдигната глава и да си повтарят всеки ден, че освен борбата, която водят с живота (за парченцето хляб), ще продължат да се борят за своите идеали, за своето бъдеще; ще съградят един по-добър и по-мислостив живот, който ще оставят като наследство на следващите поколения, на останалите деца, на бъдещите мечтатели...


P.S.: Това е един доста стар пост от другия ми блог... Написан чрез вдъхновение от Вапцаров (до къде води ученето?!)...

Lebanese blonde

Too low to find my way
Too high to wonder why
I've touched this place before
Somewhere in another time
Now I can hear the sun
The clouds drifting through the blinds
A half a million thoughts
Are flowing through my mind
A satellite recalled your voice
Sent me round the world again
All the night you've dreamt away
Sent me round my heart again
One touch upon my lips
And all my thoughts are clear
I feel your smoky mist
Up to the stratosfear
Did you notify my way
To hide a wonder why
I've touched this place before,
So we're in another time
Now I can hear the sound
The clouds drifting through the blidge
A half a million thoughts
Are flowing through my mind
Did you notify my way
To hide a wonder why
I've touched this place before,
So we're in another time
Now I can hear the sound
The clouds drifting through the blidge
A half a million thoughts
Are flowing through my mind