Колко странно е как понякога сами си причиняваме болка и сами правим нещастен живота си. Понякога се въплъщаваме в образа на мазохист, превръщайки сами ежедневието си в едно безкрайно мъчение. Понякога си мисля, че всички ние живеем, за да умрем един ден. Оглеждайки се наоколо намираме толкова безсмислие и несправедливост..., обречени сме да страдаме и в страданието си отчаяно търсим малък процеп към щастието, към светлината. Намираме го, а после го губим... самите ние се изгубваме в кръговрата на ненамерения смисъл. И самите ние правим така, че да се лутаме в безкрайно търсене на смисъла.
Ние хората не умеем да ценим това, което имаме, а го оценяваме, едва когато го изгубим. А разберем ли, че притежаваме нещо красиво и неповторимо, го сграбчваме с двете си ръце и стискаме ли, стискаме... с мисълта, че така няма никога да го изпуснем. И То- неповторимото, се изплъзва между пръстите ни също като живака и се разпръсква далеч от нас. Защото с желанието си да бъдем щастливи, забравяме за всичко останало, превръщаме се в егоисти и единственото, което ни интересува, това са собствените ни чувства, които винаги трябва да бъдат удовлетворени.
Забравяме за обикалящия ни свят и понякога сме наистина щастливи. И понякога не забелязваме това. Понякога разбираме, че сме били щастливи, едва когато всичко свърши. Вгледани в мъгливото и навяващо ни тъга минало, ние се стремим да бягаме, така че никога да не се върнем обратно. Миналото се превръща в един лъжлив критерий за това какво трябва да правим, как трябва да живеем и всичко, уж, за да бъдем по-щастливи. Но миналото лъже. Лъжлива е и предствата ни за добро и зло. Защото тя е субективна. И най-странното е, че бягайки от миналото, от спомените си, ние живеем с тях. Сенките от болезнените отминали дни преследват духа ни винаги и навсякъде- може би, за да ни напомнят кои сме ние, за да ни напомнят, че щастието не е вечно и че винаги можем да се върнем там, от където идваме- светът на разбитите мечти и илюзии.
Но ти бягаш. И след всеки провал си мислш, че ставаш по-силен и по-добър. А всъщност, единственото, в което ставаш по-добър- това е в омразата към живота, към несправедливата съдба, към собственото си безсилие. Ставаш по-силен в провалянето на собствените си мечти. Детският ти мироглед отдавна е заслепен и превърнат в поглед на един отчаян песимист, който е сляп за красотата на света. И в своята слепота така и не се научи да се радваш на малките неща, да се радваш на това, което имаш, а не да страдаш за това, което нямаш. Така и не се научи да търсиш щастието си около теб и сега, а не в миналото, в бъдещето и в глупавите си детски мечти... Не, ти никога няма да бъдеш щастлив. Песимизмът отдавна е превърнал живота ти в едно монотонно, тягостно мъчение, а реализмът така и не ти позволи да откриеш сред мрака лъча светлина, от който се нуждаеше. И така... сега Ти живееш, за да умреш... един ден.
А понякога единственото, от което се нуждаеш е любов. Любовта- да бъдеш обичан и да обичаш, да споделиш и да бъдеш забелязан от света. Да знаеш, че някой мисли за теб, че някой се интересува от теб... и е готов на всичко за теб... Любовта, която ти дарява ново зрение и те кара да откриеш непознати и прекрасни кътчета от живота. Любовта, която те прави оптимист и мечтател. Любовта, която те променя.
Любовта, която изгуби...
P.S.: Просто объркани мисли... Нищо конкретно
Няма коментари:
Публикуване на коментар