" Той светът си върви и без мене..." / или ода за Великия Смисъл/

Доста мъдра мисъл на моя така уважаван... за съжаление вече бивш съученик- Наско. Неговите изказвания могат да накарат човек да се замисли за някои доста интересни и необясними неща. Защо съм тук? Какъв е смисълът на всичко това? Защо живея?

И понякога в търсенето на този, не знам защо, но адски нужен смисъл, намираме отговори на доста трудни и болни въпроси, казвайки си "аз си харесвам живота", "наистина има смисъл да го живея, мамка му!"... А понякога се губим... Изгубваме се някъде между многобройните въпроси, намерените или ненамерени отговори, някъде из собственото си объркано и заслепено съзнание. Понякога не намираме дори и жалък смисъл да останем, да се борим, замъглени от множествените shit-ове, стоварващи се всеки ден върху празните ни и отчаяни глави. И в следващия момент- щрак- и лампичката светва и изведнъж се появява свещения СМИСЪЛ- Той... или пък Тя... Кой знае?!

Аз май знам! Смисълът- въплътен в лъча светлина, в разцъфналото цвете, в нечия искрена усмивка, в твоя свят, изпълнен с проблеми, мъка, болка, тъга и всякакви такива съсипващи нервите... неща, но и в света, изпълнен с любов, щастие, усмивки и т.н. и т.н. Но погълнати от своя шибан песимизъм или кофти реализъм с привкус на фатализъм..., сме свикнали да скиваме само негативните явления, да се оплакваме и да повтаряме "писна ми", "мамка му", "мразя този мизерен свят" и все такива "приятни изразчета". На хората им е трудно да гледат позитивно и да съзират и малките красиви неща, те са свикнали само да се оплакват. На въпроса "как си" те не могат да отговорят "супер, добре съм", те обикновено казват: "ами уча/ работя", "ами горе-долу", "ами бивам..." или "зле"... Едно такова колебливо изказване с надеждата другите да обърнат внимание, може би да съжаляват за твоя жалък живот... а те пък, от своя страна да те питат "защо", но не че се интересуват. Заеби! На другите не им пука защо си зле, те искат да разберат единствено, за да доставят удоволствие на душичката си с успокоението- "еее, спокоен съм за себе си", "има и по-зле от мен". Наш'та стара българщина или балканщина- не е важно дали аз съм зле- важното е другите да са още по-зле. Нещо такова май беше.

Аз малко се поотнесох от темата... Та смисълът- май всеки може да го намери, стига да го търси. Това е просто игра на глупавото ти въображение, което понякога се ебава с твоето мозъче и те кара да се чудиш дали си добре или започваш да шизофренясваш!

И понякога дали въпбражението или жалкия ти песимисъм, те карат да си задаваш тези смешни и безсмислени въпроси за това защо си тук, бля-бля- бля... И изведнъж стигаш до зверското заключение, че светът може и без теб. Yes! Е т'ва е вече мъдра мисъл! Върха на песимизма, черешката на себеотказването! Е, то като се замислиш... всички ние май сме тук да объркваме този подреден свят, да се ебаваме с него и да го превръщаме в нищо подобно. И пак като се замислиш... важно е кое за теб е света, 'щото за някои може да е красивата природа с птичките и пчеличките, за друг може да е привлекателния хладилник с бирата и пържолите, пък за трети да е стаичката с телевизора, компютъра и телефона. Интересна визия за нашия стар свят, нали? А пък за някои може светът да се събира просто в две очи- като познатите ни изтъркани стихчета и споменчета... И-и-и к'во?! Абе има още надежда за песимистите, и за нас с теб, Бат'Насе- импровизираните "философи" тип psyho!

Пък той светът може да си върви и без мен, и без теб, ама може да върви и с всички нас, за да го правим по различен, по-интересен, да го оцветяваме със своите комични образи. Освен ако не разработваме огромна атомна бомба, ако не сме от "лошите", замислящи пъклени планове за унищожение на света. И какво ще правим... ще вървим заедно с този объркан свят, и ние- също толкова объркани. И така докато можем... Пък той светът да си върви как си иска! Теб к'во те боли?!