За по-лесните неща


Понякога хората свикват да живеят със своите розови облачета и постепенно изграждат непробиваемата стена около себе си, недопускаща лошите мисли, неприемливите думи, понякога недопускащи и жестоката истина. Всички ние постепенно, извървявайки своя път, си изграждаме свой начин за защита, свой начин, с който приемаме или не приемаме заобикалящия ни свят. Да, ние сме свикнали да живеем в тази собствена клетка, да допускаме до нас да стига онова, което ни харесва, да чуваме единствено думите, галещи ухото ни, да си спомняме това, което не ни наранява.
Но понякога, за голямо съжаление, клетката се отключва без наше желание, за да допусне до разума и сърцето ни болката, тъгата, вината, омразата и въобще, всичко, което може да ни нарани и да преобърне предствите ни на 360 градуса. И този момент- когато осъзнаваме същината на нещата, когато си тръгва заблудата от очите ни, ние съзираме грозната истина. Истината, че светът е суров, че няма само добро, че не може да живеем в измислен свят, в който героите сме само ние. Защото понякога нищо не зависи от нас. А понякога ние сами се проваляме в ролята си на перфектния образ- образ на дете, на родител, на приятел, на любим... И рядко търсим вината в себе си.
По-лесно е човек да живее в заблуда и да търси вината в другите за своите провали. По-лесно е да си затваряме очите пред болката и да казваме на себе си „и това ще мине” и да се мъчим да продължим напред. И затичани напред в бъдещето, пропускаме твърде важни, макар и малки елементарни неща, пропускаме или подминаваме предупредителните знаци и грешните стъпки, уж за да не се върнем назад и да не се откажем. И неосъзнавайки това, поемаме риска, да се срещнем с разочарованието горе- на върха. Понякога нищо не е така, както изглежда. Лъскавата опаковка не обещава стойностно съдържание. Но хората винаги са се интересували от външността и съдят по това, което виждат, защото така няма нужда да вникват в дълбочина, няма нужда да се замислят, няма нужда да чувстват... и да страдат. Защото така е по-лесно...